Jump to content

kando

Потребители
  • Content Count

    122
  • Joined

  • Last visited

Community Reputation

10 тофу

2 Followers

About kando

  • Rank
    Популярен герой
  • Birthday 05/13/1981

Profile Information

  • Пол
    Male
  • Любими филми
    полето е малко (:

Recent Profile Visitors

733 profile views
  1. Когато филма е тих, а зрителя говори - значи пропуска. Този, с който се изневерява - всъщност е самата тя.
  2. Привет на всички. Моля за малко съдействие - да ми кажете кой е филма от видеото, че така и не успявам да го намеря. Благодарско на отзовалите се.
  3. аз - каза - съм вегетарианец .... горкичкото - и се кръсти п.п. бива филмчето - въртят мечовете няма тън-мън.. E един поздрав по случая. http://www.youtube.com/watch?v=IKriNQ7BwUs&list=FLerwJ56ACQW7mDkHwAhqCLQ
  4. Търся каквото и да е било, но в превод на Кодо Саваки.
  5. Един Дзен учител, Мумон, бил попитан от свой ученик: - Какво ще кажеш за Буда - природата в едно куче? Кучето също ли е Буда? Има ли възможност то някога да стане Буда? И Мумон започнал да ходи на четири крака и да лае. Това бил неговият отговор: - Да, кучето също е Буда, възможност винаги съществува. Колкото и да е далеч от Буда сега, някой ден то също ще постигне целта. Това е реална случка в историята на дзен, а ето и съвременно доказателство за твърдението на Мумон, само че при котка. My link
  6. не е обратното - същото е. Поздрави!!!
  7. когато изгледах този филм, дадох само един коментар - задължителен за гледане, това е друго няма, коментари няма, истината е невъзможно да се каже, просто трябва да се гледа и състоянието, в което изпадаш още по време на гледането ..... после гледаш него. Дори сега, като ме присети за него, ще взема да го гледам пак - ще ме извиняват модераторите, но ебаси хората, какво абсурдно настроение ти вкарват не е истина. Има един виц, който ми го даде едно момиче, когато бях зарибен по моторите, вицът носи много подобно усещане, поне при мен, ето го; Двама пича в рая, седят си на брега на една рекичка, полянка, шезлонги, голи мацки, в реката тече 24-годишно уиски,пийват, чукат мацките, рай, блаженство вечно.. От храстите изкача един симпатяга: - Пичове, налейте едно бързо! Гребнал единия една чаша, нашият я гаврътнал на екс и изчезнал. След 10 мин. пак се появява: - Пичове, дайте да ударя още едно бе! Те пак му налели, пича джаска пак на екс и изчезва в следващия миг. След още 10 мин. пак се появява; - Копелета сипете бързо още едно малко. - Къде бързаш приятел, седни тук, пийвай си спокойно, гледай колко хубавици, хвани някоя, не се притеснявай, рай е тука. - Не мога пичове, в момента съм в реанимацията и непрестанно влизам и излизам от кома..... И тъкмо подир този филм, съветвам да се метнете на едно друго заглавие по действителен случай "клубът на неудачниците", нещо зачезна от замунда, там субовете бяха хубави, не знам тука как ще са, а са от значение определено, но филма си струва всяка секунда. My link
  8. WTF ??? п.п. не, аз просто съм категорично убеден, че в далечна азия нема да ми стъпи краченцето - егати ненормалниците!!!
  9. аааа тука има много здрави fight сцени - заслужава си да се гледа, еле па имаше една женска, млатиха се към края на филма, беше перфектното изпълнение.
  10. Филма втрещява с бруталния си реализъм ...... как му даде сърце да направи такива сцени не знам, но е наистина добре направен, рязък и горчив. Ала въпреки всичко, някак си края на филма не ми се връзва никак - как стана тази 180 градусова промяна в момичето, нещо ми се губи, от едната крайност, изведнъж отидохме на другата, но минавайки през вакуум в сюжета. п.п. може би на Ки Дук му е дотежало и вместо със смърт, е решил да приключи с любов, но завършека въпреки това ми е куц, недоизпипан и нахвърлян отгоре-отгоре на бърза ръка.
  11. това е един много основен и фундаментален въпрос, до който съвсем малко хора стигат, а дори сред тези които са си го задавали, често пъти му обръщат гръб, игнорират го - истинска рядкост е, някой да зададе този въпрос така отркито, а още по-голяма рякост е един филм да достигне толкова дълбоко в теб, че да докосне твоята сърцевина, този въпрос не идва от ума, той просто се изразява чрез ума. Чувствай се благословена, че никой не може да те види истински, другите могат да видят само твоята периферия, но не и теб, никой не може да те види, освен ти самата, освен теб никой не може да те докосне, освен теб никой не може да почувства "коя си ти". Могат да видят и докоснат тялото ти, очите ти, лицето ти, но не и теб, ти си скрита дълбоко вътре, всичко това са завеси, като облаци, но твоята светлина, твоя жизнен пламък е скрит дълбоко вътре и никой не може да проникне дълбоко в него, ти си непроницаема. Хората могат да обикалят и само да обикалят около теб, но никой не може да достигне центъра, нито пък ти можеш да докоснеш нечий център. Дори и влюбените, дълбоко влюбените, не мога да проникнат там. Това е мъката на влюбените - те биха искали да проникнат един в друг, те искат да отидат толкова далеч, колкото е възможно, те искат да се слеят и да се съединят, да станат едно, но всички усилия пропадат, каквото и да направят, те рано или късно откриват, че нямат успех, някъде те си остават двама, някъде отделеността се запазва, остава една макар и съвсем малка, но непреодолима дистанция. Те могат да забравят, че са отделни, но не могат да станат едно. Това е мъката на любовта, страданието, терзанието, защото любовта иска да изчезнат всички разделения и граници, но човек все отново и отново, идва до границата, до ограничението. За това е толкова трудно да се приеме този факт, че никой освен теб самата не може да проникне в твоята съкровеност. Това е разликата м/у теб и камъка, м/у съзнанието и материята - в камъка може да се проникне до самия му център, защото материята няма съкровеност, материята се разбира отвън, научно, защото тя няма вътрешност, всичко е външно. А при съзнанието нещата са съвсем противоположни - всичко е вътрешно и няма нищо външно. Съзнанието е една безкрайна вътрешност, а в тази вътрешност, добре че природата се е погрижила да не може да се проникне, защото щом веднъж се проникне, тя се превръща в обществено достояние, ти ще се превърнеш в обект. Ако някой може да ти види истинки, ти ще си принизена до някакъв обект, до някакъв предмет, тогава ти не си човек - за това, ако някой непознат се вторачи в теб, ти се чувстваш неловко. Има една известна времева граница, която психолозите са открили, че е около три секунди - ако в продължение на три секунди гледаш някого, няма проблем, това се приема за случаен поглед. Но ако е повече от три секунди, тогава погледа вече не е случаен - тогава се прави опит да се проникне в другия човек. Ако обичаш човека това е позволено, защото влюбените са отворени един за друг, но ако обичта липсва или човека е непознат, тогава той бива засегнат. Тогава това е насилие, защото нарушаваш съкровеноста на другия човек и той се чувства засегнат, неловко. Защо става така? - наблюдавала ли си примерно, седиш си сама в стаята, ти си съвсем друг човек, след това влиза някой и ти незабавно се променяш, защото са дошли две очи, ти вече не си в уединение. Например - взимаш си душ в банята, тананикаш си, правиш физиономии пред огледалото и изведнъж осъзнаваш, че някой те гледа през ключалката, веднага се променяш, този поглед, този взор прониква в теб, като остра сабя, ти вече не си, тананикането престава, уединението е нарушено. Защо се чувстваш накърнена, ако някой те гледа през ключалката - защото са те свели до някакъв предмет. Твоята субективност не е уважена, ти не си предмет, преди някой да те погледне, трябва да иска от теб разрешение, инак той е крадец, той те накърнява, прави от теб предмет, но ти си съзнание, субективност и не можеш да бъдеш свеждана до предмет. Когато чувстваш, че те свеждат до предмет, ти не се чувстваш свободна, не се чувстваш добре, не се чувстваш щастлива, а много, много подтисната. Фактически, ако обратното беше възможно, това щеше да е цяло проклятие - ако хората можеха да те виждат истински, ти щеше да бъдеш някакъв предмет, стол, камък. Но ти си неуловима, това е което наричат в религиите "душа", "атман", това е твоята субективност, твоето достойнство, в това е красотата и мистерията на живота, че никой не може да те види, освен ти самата. Светът е прекрасен, защото поне едно нещо е изцяло твоя собственост - твоето съзнание, иначе всичко щеше да се продава на пазара. Съзнанието не може да се обективира, това е което упанишадите казват "познаващият не може да бъде познат, виждащият не може да бъде видян, познаващият може да чувства себе си, виждащият може да чувства себе си". В твоята природа е да виждаш, да бъдеш свидетел, в твоята природа е да не бъдеш обект - ти си субективност, която не може да се сведе до обект. Цветя на празнотата, форми на нищото - това сме всички човеци, това си ти.
  12. @diant Това не е всичко от Guesst-booka на Киран, имаме си и БГ участници, та да ги пусна и тях. - Здравейте от моя квазидисмасителен, космически и добре прилепнал към тялото shit. – Трябва да го анализираме и изследваме този shit или най-добре ... да го сънуваме. – Покланям му се на shitа. – Да разголим shitа. – Я кажете любимите си филми за shit? Това което * е прозрял за shit между мъжа и жената, никой друг учител не е видял. – Такъв shit ще дойде че ще разтресе света. – Божествената любов към shit. Това е. – Ама Дон Хуан го е казал това съвсем ясно: "Изкуството на война е да улови единия кубически сантиметър shit предоставен му от Силата. И тогава той ще има доверие на всички". – Пак за болната тема за shitа. – Не ми импонира да говоря така лично за shit. Няма да наруша правото му на личност. – Да правим "езотеричен" секс с shit, да видим откъде идва Желанието за shit, да го споделим и ... да прегърнем дълбоооко shitа. – Толкова ми е добре в прегръдките на shitа. Даже не питам какъв му е IQто. – Намасте shit! – Ето един цитат от Дон Хуан за shitа, а ето един от Верищагин, и ето няколко коана за shitа също... А ето и Дарът на Shit - всичко накуп. – Не ми дреме кой е създал shit, важното е че ми харесва. – Не искате да споделяте за shit. – Вие сте един отвратителен окултен shit! – Какво ще кажете за Книга на shitа. – Огнено ми е и от там, където излиза shitа и там където влиза shit. - Фрустрацията на несъстоялия се shit (това е между нас с нея и за широката публика може да остане неразбрано). – Дайте линк за култа към shit. И колко Ролса и Москвича, ще има човек, когато постигне shitа? – Разкази за преживявания с shit в Пуна. В очакване ... – Щастлива съм с shitа и въобще няма да практикувам. – Абе хора и Буда е имал shit. – Чудя се дали Силата идва от shitа или той само я отпушва и тя си е в мен? – Я кажи накратко за shit и повече за автомата му. – Абе кви са тиа глупости и shiti . Гот ми е. – Хмммм, добре. Да му сменим обаче дизайнчето на shitа. - shitа да не е ... - Миро знае за shit, но неще да каже. – Who is the shit? Да споделим, кой го е страх от shitа. – Ще кажа подробно за йога на shitа, обаче моите приказки не струват пукната пара и не им държа сметка. – Влюбена съм в shitа, той ме вдъхновява и аз му се отдавам ...
  13. Това е абсурдно - защо точно от Корея. Дзен поезията няма национална принадлежност - организаторите на този конкурс Корея ли ги интересува или дзен поезията .... или книгата/ рекламата.
  14. Готово бре - само, че за твое съжаление или не, няма да е противоположна, защото изобщо не става дума за това дали ТЯ ще си тръгне или не, дали ТОЙ ще бъде заразян или не. Ако ТЯ си тръгне усеща, че ще обърне гръб на нея си, ако ТОЙ я остави да си тръгне усеща, че така зарязва нея. Филма разказва за неспособноста на хората да се обичат - събираме се да живеем под един покрив, правим бракове, подписваме се в някаква институция, с което удостоверяваме любовта си, каква глупост само ..... фактически цялата любовна игра се съсипва само от глупости. Двамата (може би) се обичат истински, но как да разберат това - ето това е етюда на филма. Обичат ли се или не се обичат - има нещо изгубено тука, защото преди това, преди 5 години те са били убедени в любовта си, но сега не са, защо, какво се е случило, как се е стигнало до тук, има нещо на което и двамата са обърнали гръб, има нещо което и двмата са напуснали, и двамата са оставили да си отиде, и двамата са зарязали. Това нещо е интимността. Филма започва именно с това - говорят си, като двама политици, като двама бизнесмени, обсъждащи някаква не толкова съществена сделка "аз искам това, ти какво ще кажеш", " ами нищо, щом искаш и без това напоследък съвместния ни бизнес не върви" Прозаично, тягостно, повърхностно, вяло, дори не се поглеждат - държат се сякаш нищо не се е случило, дори нищо не се случва в момента. Какво безразличие само и в двамата - това се случва, когато изгубят интимността, за това и това вътрешно объркване във всеки от тях, защото преди да изгубиш доверието в другия, си изгубил доверието в себе си. И така всеки очаква от другия, всеки е протегнал просешката си паничка към другия и чака да му даде, но това очевидно няма как да стане, защото всеки се е свил, всеки се е покрил. Не се усмихват, не се гневят един други - че каква е тази връзка, в която дори не можеш да се разгневиш, значи на другия не му пука, погледнато от позицията на всеки от тях. И за това, и двамата се крият - ето той трябва да отиде, дори в тоалетната, при изпражненията, при най-низкото, там където противното трябва да бъде скрито от очите на другите, там да се разплаче, какво падение, какво нещастие, ето до къде са стигнали, да не можеш да се разплачеш в обятията на най-любимия си, да се стискаш до толкова, че барем да не му цапнеш един шамар или да счупиш някоя чаша от яд. Колко е претрупана само къщата, в която споделят живота си - няма празното пространство, което е необходимо, за да живеят щастливо. Всичко чисто, всичко подредено, всеки си знае задълженията, всеки си знае мястото - рутина и скука, че как ще вирее любовта, любовта е бунт, а не примерно поведение, тя е дива, непитомна, а не маниерчене и лоялност. Ако говорим за интерпретация, то тя би трябвало да си тръгне, но не и да го зареже - макар в края да изпада в медитативност, все още остава самонавиването, че "няма проблем", че е добре .... не, не е добре и с повтаряне, няма да стане по-добре, трябва да се стигне до корена на проблема, за да се осъзнае създалата се ситуация. Наскоро четох за Г. К. Честертън, та има една интересна случка, която е в тази връзка. Той живял през целия си живот в Лондон - един ден се приготвил за пътешествие, едно дълго пътешествие и вече всичко било опаковано, всичко било готово. Един приятел го попитал "Къде ще ходиш?" , Честертън отвърнал "Ще ходя в Лондон". Приятелят му казал " Не мога да схвана остроумието ти, какво искаш да кажеш, та ние сме в Лондон, тъй че къде смяташ да ходиш? " Честертън отговорил " Ще ходя в Лондон през Париж, Бомбай, Токио, Ню Йорк, защото аз съм живял в Лондон толкова дълго, че очите ми са се замъглили и не мога да видя къде е Лондон, какво е Лондон".
×
×
  • Create New...