Kristina

Много ми допаднаха героите и атмосферта. Със сиурност ще го гледам целия.

Глава трета - Семейства. ♤♡ Скъпи Дневнико, родителите би трябвало да ни защитават от злото, нали? От подлостта, от измамата, от фалша също. Как ми се иска да не си само тъмна кожа и листи, а истински човек, приятел, с когото да говоря! Родителите би трябвало да изграждат лицата ни, за да изградим и ние тези на нашите деца. Би трябвало да изграждат личността ни, за да сме способни и ние един ден да изграждаме личности! И не би трябвало да ни даряват с лица от белези, прорязани от дълбоки, гротески усмивки, а с лица изпъстрени с разбиране, с уважение, с достойнство. С лица от мечти, от истинска благодарност; с лица от смисъл, лица..не маски, не болки. ♤♡ На петнадесет години Лукас Дегрийдиън бе объркан. Пишеше своите мисли и чувства в Дневник, откакто един от психотерапевтите, които баща му постоянно наемаше, за да превъзмогнат, двамата с Гадриъл, смъртта на майка си, някак по – лесно, без да се налага той да разговаря с тях, а после сменяше защото бързо считаше професионализма им за неефективен, не му бе казал, че за дете, което трудно изразява на глас своите виждания, ще е много по-полезно, ако просто ги записва на хартия, вместо да ги струпва в себе си. Но не, Лукас Дегрийдиън не бе объркан защото бе тинейджър, когато бе на петнадесет, той бе станал такъв от момента, в който бе започнал да осъзнава живота в своето семейство. Своята позиция в него. Своите липси. Тоест, Лукас Дегрийдиън бе объркан от единадесетгодишен. Тогава, когато майка му бе починала от рак. И бе осъзнал, че никога повече няма да бъде прегръщан. Просто на петнадесет години продължаваше да бъде такъв, какъвто бе на единадесет. Заплетен. Най – добрият му приятел, Джулиън, също си нямаше майка. Но той си нямаше майка от както се бе родил, а Лукас помнеше своята ясно. А и Джулиън не показваше, че се нуждае от прегръдки. Даже ступваше всеки, който се опиташе да тормози него или Александра. Въпреки че наистина се бе погрижил за онова улично коте, което някаква кола бе блъснала и оставила да лежи полумъртво на улицата. Дори го бе завел на ветеринар, а Лукас и Александра се влачеха след него, мислейки че бедната животинка ще издъхне, така или иначе. Все пак можеха да видят и черва, и кръв, но не и надежда. Въпреки това обаче, котето бе оцеляло. Джулиън правеше промивките, като не се гнусеше, а Лукас притваряше очи, опитвайки се да овладее гаденето в стомаха си, понеже желаеше Александра да го вижда смел. Такива бяха на петнадесет – той, Джулиън и Александра. Джулиън бе откраднал пари от баща си, сума, която не бе никак малка, но можеше да остане незабелязана, от човек зает, дотолкова с любовници и бизнес, доколкото бе той, и тримата бяха наели помещение в Бруклин, което превърнаха в свой истински дом. Влагаха в него, градяха, изнамираха непотребни вещи за възрастните, трупаха ги в своята обител, и се чувстваха на място, горди и спокойни, собственици на истински дом, който в последствие приюти и котето, което нарекоха Оцеляващ и превърнаха в талисман на групата си. Лукас и Джулиън се познаваха от първи клас на елитната, частна гимназия, в която и двамата учеха. След това в класа им дойде и Александра, която, така, както и те двамата, не се приобщаваше към другите, не се вписваше и естествено попадна в компанията им, макар и неочаквано. Джулиън я заговори пръв. А той не заговаряше хората. Лукас се бе лепнал за него в първи клас защото го бе спасил от набезите на останалите и това му даде сигнал, че с него ще бъде в безопасност. А и той не го отхвърли. Но за разлика от Лукас, Джулиън не бе сам защото останалите го намираха странен или нежелан. Бе сам защото не разговаряше с тях, нещо повече – не ги виждаше. Затова, когато заговори Александра, Лукас бе изненадан, но нямаше нищо против защото тя изглеждаше мила и много, много изплашена, за да бъде така сама сред всички. Много, много по – късно от тази заветна, първа среща Лукас и Джулиън бяха научили - нейната тайна. На петнадесет. Тогава, когато признания като нейното, на кожения диван в просторната им бърлога, с котето Оцеляващ, мъркащо в скута й, докато пръстите й го милваха, а от очите й капеха сълзи, не можеха да бъдат докрая приети, докрай обработени и правеха хора като Лукас, хора, дълбоко, дълбоко затворени, безпомощни, способни единствено на това да пишат в своите Дневници, колко отвратителни, колко грозни, колко жестоки могат да бъдат някои родители, хора, създания. ♤♡ Лукас бе потънал в спомени от детството. Някои приятни, някои не дотам, а други, толкова зловонни, че в секундата, в която започнеха да пропълзяват нагоре, за да излязат от ямата, в която ги бе хвърлил, ги отмяташе в съзнанието си, връщайки ги пак долу, там, в нищото, където не можеха осезаемо да го докоснат. Твърде много се страхуваше да разсъждава над лицата им, особено тогава, когато бе сам. Считаше себе си за прекалено чувствителен и се срамуваше от начина, по който винаги нагазваше в емоции. Само, ако можеше да бъде по -корав. По- свободен. По - себе си. Може би тогава Александра щеше да го обича, но не като верен другар, а като любим, така както обичаше Джулиън. "Нещата са каквито са. " Напомни си. "Нормалните хора се държат към реалността." Сгълча се. "Без задълбаване. " Предупреди. И премина нататък.. Измени се осезаемо, без да го разбира. Ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше да види промяната - от личност в личност, но той самият остана в неведение. Телефонът му звънна, отърси го и той пое дъх, и го изпусна. Вече знаеше кой е. Обичаше да поставя различни мелодии на позвъняване, за да знае кой му се обажда, още преди очите му да срещнат екрана. Това му даваше време. Секунди. За да надене точната маска - за точния човек отсреща. -Хей, Б. Какво става? -Може ли да се видим утре ..преди семейната сбирка. Трябва да поговоря с някого. Звучеше изтощена, тъжна и изоставена. Той знаеше защо, но щеше да се престори, че не знае и щеше да я остави да му сподели сама, тогава, когато се почувстваше готова и силна. Тя го правеше единствена спирка, някой, на когото можеше да се разчита, герой, такъв, какъвто бе Джулиън за Александра. Белона бе по - малката му, доведена сестра, онази, която защитаваше, онази за която се грижеше, онази, пред която бе истински силен, такъв, какъвто винаги бе искал да бъде. Онази, на която можеше да даде обичта, която нито брат му, нито баща му, изглеждаше да искат. Когато ракът бе отнел майка им от тях, с Гадриъл бяха станали далечни. Погледнеха ли се, в съзнанието и на двама им, изплуваше, че един за друг са само спомен, за едни вече мъртви времена, в които се гонеха в двора на лятната вила, а майка им се смееше в рокля на цветя, с очи, изпълнени от обич. Лукас бе винаги по -малкия, по -крехкия, онзи, който се гушкаме в бавачките, макар и осъзнавайки, че за да отвръщат на прегръдките му - им се плаща. Бе започнал да заеква и веднага бе разпознал раздразнението и недоволството в очите на баща си. Защото мъжете не се държаха така. Защо мъжете не трябваше да се държат така. Гадриъл подражаваше изцяло и се държеше с надменно високомерие към хората от персонала и към онези, които не считаше за свои равни. Не че баща им се държеше арогантно или като сноб. В поведението му нямаше целенасоченост. Той бе просто студен и пренебрежителен. От онзи вид изначално богати хора, които просто не виждаха останалите защото бяха свикнали да не ги виждат. Но Гадриъл тълкуваше нещата по свой собствен начин и по свой собствен начин ги следваше. Обличаше дрехи в тъмни цветове, точно каквито носеше и баща им. Понякога зализваше косата си като него, прикривайки непокорните руси къдрици, на които преди се виеха косите му. Коси, с които майка им си играеше.. Изкарваше винаги високи оценки, активен бе в спорта и бе председател на училищния съвет в училището, в което учеше. Той бе перфектният син, а до него Лукас ..просто предпочиташе да изчезне. Но когато Белона се бе появила, с дългата си руса коса, тих поглед и плаха усмивка, прегръщаща здраво своята кукла, неориентирана и самотна, той бе видял някой, който търси любов, някой, който се нуждае от нея, точно като него. И той бе станал изведнъж по -големия и умния в игрите, а тя го бе последвала, любопитна, но плаха. Той внимаваше защото бе в очите му тъй малка и крехка. Да не я удари или тя да падне, да не стои гладна, да не се страхува от тъмното. Грижеше се отговорно за нея, така сякаш тя бе жива кукла. Даваше й цялото си внимание и търпение, разбиране и идеи. Двамата си имаха свой собствен свят, който, без да говорят за това, градяха. Но я пазеше от другите, от Джулиън, от Александра също. Не искаше единия и другия свят да се срещат, да се сблъскват. Както и едната, с другата му роля. Майка й, не бе неговата майка, но той не видя у нея нищо лошо. Целуваше и него за лека нощ, гледаше го топло и често му се усмихваше. Само Гадриъл наблюдаваше това с презрение, с презрение наблюдаваше и него. - Лукас.. Той трепна. - Извинявай, отнесох се. - Та, може ли да го направим? - Разбира се, Б. - усмихна се - Мога да дойда при теб още сега. В Ню Йорк си, нали? - Да, вчера кацнах, но.. - поколеба се - ..да го оставим за утре. Късно е. Не желая за шофираш. - Ще взема такси - гърлото му се сви неприятно; не искаше да я оставя сама сега - Стига с този страх от катастрофи.. -Не .. - настоя тихо тя - Ще се видим утре. - Както решиш - въздъхна. - Лукас.. Той замълча. Бе наранена, но нямаше да му позволи да се доближи. Не и сега. - Да, Белона.. - Съжалявам, ако те събудих. - В 11 вечерта? - усмихна се - Не. Не съм толкова стар. - Понякога имам чувство, че те търся само, когато имам неприятности. Съжалявам. - Това не е вярно. А и освен това, аз съм твоя по-голям брат. Кого другиго да търсиш, когато имаш неприятности? Тя бе различна от Александра по това, че не умееше да прилага манипулации, за да прикрива истинските си чувства, мисли, болки. - Липсваше ми.. До утре. Той се усмихна нежно, когато тя затвори, завладяна от нуждата да скрие себе си - тази нощ. Утре щеше да я подкрепи, но сега щеше да я остави. Познаваше я добре и знаеше - това бе нейният начин. Телефонът му звънна и той вече знаеше кой е. Отново. -Александра. Изрече името и с мекота. -Господи, Лу...Джулиън така ме вбеси! Лукас притвори очи, но сдържа диханието си и след секунда широко се усмихна. Насила. -Той и мен така ме вбесява. - кимна - Хайде, разкажи ми всичко.

Много ни допада на всички вкъщи. Чакаме 6та серия с нетърпение!!

Здравей, драги самоубиецо! Скачаш ли? Мислиш ли, че в това се крие свободата, а простотата, а улеснението на нещата? Мислиш ли, че тук е края, че отвъд ще те познаят, ще те пожелаят, сладко ще те оправдаят? Мислиш ли, че там е светлината и луната, и края на несправедливостата и на лъжата? Мислиш ли, че е учтиво в предсмъртното писмо да пишеш - не красиво? Мислиш ли, че е добро? Мислиш ли, че е изкуство? Да провиснеш на дърво, да се натъпчеш с чувство? Мислиш ли, че е смелост истински голяма - да прережеш вени в вана? Или да се хвърлиш от високо, да потънеш на дълбоко? Какво си мислиш всъщност ти? Хайде, казвай, не мълчи. Че смъртта ти пасва, че краси? Че бързо, лесно - ще те сполети? Нека кажа ти, приятелю - да знаеш - и със смъртта от мойте думи да се запознаеш. Тя не е никак работлива - бавно идва, тихо си отива. Чакаш я - в нищото стоиш - в асансьора мрачен - но ни надолу, ни нагоре ти вървиш. И не мирише на цветя, нито виждаш светлина. Всъщност тя мирише на лайна и няма нищо - само самота. И мирише на урина, на безволие и зима. И на спазми, и на глад. На празен поглед в мрачен ад. На чакане, на лоши мисли. Смъртта мирише, драги - тя си е убийство. И в нея няма нищо мирно, нито свято. Смъртта е разделение на тяло от душата. И не, това не естествено красиво - смъртта е нищо уродливо. А за онзи, който тихо чака - някой друг да си даде душата. Смъртта е .. молена, желана. Не е красиво щом дълго време никаква я няма. И душата идва, и се връща. И не значи нищо нито думата "обичам", ни "прегръщам". Затова - преди да скочиш - и това ужасно дългичко да се проточи. Пак си помисли - и назад се ти върни. С живота по - добре се ти сбори. Напред да ходиш сам се научи. Всички свои романтични, смъртни мисли забрави. Щом не те вика тя - не я търси. Че има много дето искат да живеят, запомни. А със смъртта се сблъскват и няма кой да ги спаси. А аз съм - автор по душа- ако паднеш долу- ще опиша и това.

Слънцето ме заслепи и аз го гръмнах. Бам. И всичко приключи. Между мен и неодобрението лежи тишината - от намеци - урок не се учи. Аз просто казах - стига - и го гръмнах. Правя така, както правя. Когато нещо ми блесне в очите - хващам и стискам и давя.

Звярът в мен е жив, а сякаш бях го оковал. Сякаш бях го вързал и запрял - сякаш бях го надиграл. Сякаш бях го позабравил, наметнал бях във бяло своето палто. Сякаш бях го истински оставил - всички алени нюанси в центъра на злото му око. Но го усетих в мен да вие - вчера. Усетих го да вие днес. Звярът в мен е жив, за Бога. И не го е грижа - за моя спретнат, изигран прогрес.

Бонбен механизъм се задейства, някъде под нечии яке. Някъде в нечие сърце, това бе последната капка. Някъде - някой уби - някого, но не разбра и бързо отмина. Онзи, с бомбения механизъм в якето, днес почти се срина. Една нишка на един живот, днес безвъзвратно се скъса. Утрото няма да дойде за много, а за колко от нас ще го има?

Виждам болка. Тя е в ириса, не е в отронената ти сълза. Остава там, навътре в окото. Не може да я отмие капчица вода. Нещо ми казваш, нареждаш, споделяш, а аз гробовно мълча. Ти знаеш ли за ужаса бездушен, който дебне в човешката душа. Тя безсмъртна е. И той със нея. Не се губи. Там стои. На мрака дълга епопея. Човешката душа е пълна с ужаси, уви. Но ти споделяш ли, споделяш. И истини споделяш, и лъжи. А в мен не трепва нищичко за тебе. Във мен отвътре нищо не гори.

Денят е праволинеен. Тик -так. Ах, какво добро момиче. Преброй минутите, раздели ги на чувства, времето тече ли, тече.. Имаш толкова много малки диаманти в скута. Тик-Така. Броиш ли, броиш.. Нощ и ден. Какво добро момиче. Работата за днес, не ще се вмести в утре. Тик -так. Тази плаче, онзи също. Дай им диамант, остави да го гледат. Тик -так. Каква добро момиче. Не оставяй нищо за себе си.

Руша се във въздуха. Засипвам всичко. Ти заспиваш някъде там. Аз повръщам чувство. И пускам водата. Гледам го как потъва. В три през ноща. Някой ми говори. Виждам усмивки. Гнусно е. Полепва по мен. Лъжите са винаги такива. Лепнещи. Като теб. Някой ме докосва. Повръщам чувство. Гледам го как потъва в сифона на банята. Вече е пет, а ти спиш, някъде там, където няма мръсни пръсти. Слънцето изгрява. Повръщам чувство. То просто изпълзява, удря пода и изчезва. Броя секундите. В девет сутринта.

Не идвай тук - буря е. Студено е до там, че кожата синее. И ронят се отгоре леднни късове. И сякаш нищо тук отдавна не вирее. А аз съм в центъра на този мраз. Така ме е обхванал - дълбоко вцепенение. И вече не дочувам твоя глас - с теб говори призрак, мое отражение. Не идвай тук - че шумно е. Не мога да те чуя, а това във мене всичко предизвиква. Но после някак стихва - в снега изгубвам те, тишината вътре в мен сред шума -стена изниква. Поданник съм ням на режещ звук. Ледът дълбае, ледена усмивка. Не идвай тук - че страшно е. Някъде навътре, някъде дълбоко - в мен се води битка.

Днес прекърших някого защото някого прекърши мен. Но не изпитах онова, което някога би изпитал някой като мен. Не трепнах и не почувствах болка, вина не срещнах, нямаше я в мен. Днес прекърших безразлично някого - защото някой бе прекършил мен. Усещам рози дето вехнат, някъде далече там. Змии обивам върху свойте китки - не ще бъда вече сам. Деградирам и разбирам, колко точно ти ми взе. И как със същите очи, с които имах аз към някой вчера, гледал си ме - с поглед на убиец, гледащ жертва, знаеща,че ще умре. Давя се в растежа си порочен, всяка кост се чупи, Всеки ъгъл се руши. Студ е там, повдигащо леплив. Там никой, никой не е жив. Не усетих точно, докато повръщах чувства, кога чудовище от гнилоч сътворих. Но не искам никога да го напускам, щом образа му с моя припокрих.

.

Никога не се променяш ти. Все такъв си – плаче ти се, а се смееш. Полагаш опрощаващо ръка и продължаваш във смиреност, кротко да живееш. А аз във огън цял живот горя. Във непримиримост съм - събирам всичките пороци. И тайно ненавиждам в тебе онова, което прави те такъв, какъвто си – добрякът просяк. И завиждам аз – на теб и твойта простота. Как лековато сълзи триеш, а се смееш. Да докосна аз подобна висота, в плът на Дявол съм, не мога, и не смея. Затова до мен все още те държа. В доброта ти - глава полагам. Прощаваш ми, прощавам ти, нали така? Добро във зло, поклон пред вечното разпятие.

Аз и ти - един ден ще се събудим. Не ще бъдем вече на двадесет и една. Ще бъдем по – стари, по – мъдри, светът ще е шарил по наш'те лица. В прозорци през завеси ще се взрем, за да си спомним всичко, което някога сме търсили, оставили. И нещо в нас ще затупти, ще зареве, нещо отдавна, потулено, забравено. Ще си спомним онова, което сме били, онова, което сме опитвали, направили. Ще си спомним как сме били двама – само аз и ти. Как от гордост всичко сме забравили. Как сме тръгнали, обърнали сме гръб. Как последвали сме чуждите пътеки. Как сме съжалявали дълбоко всеки път, в който срещали сме новини - един за друг - от всеки. И ще сведем поглед в този ден, тихо ще въздъхнем, не ще смеем да заплачем. Ще тръгна аз – в безизразност – смирен. За тебе знай – все още вътре – в мене – всичко – обич – плаче.

Това е първа книга. Иначе съм я писала много малка, докато това е от погледа на по - голямото ми Аз.

Писах тази история, когато бях дете. След това започнах да я пиша още веднъж, когато пораснах защото имах нужда от нея. Надявам се да ви допадне този нов, по - различен поглед. Ако ли - не, така е било писано. Книгата има три части. Врагът пред мен. Врагът зад мен. Врагът до мен. Скъпи лист хартия.. трябва да ти кажа.. Светът е жестоко място. Аз отговарям за това, разбира се. През по - голямата част от времето си. Казвам се Куросаги Дайсуке.. Да, знам. Баща ми е изчерпал имената след първия си син. Досещаш се - не съм аз. От мен се очаква да си седя тук. Да бъда послушен. Защото съм привилегирован. Но аз не съм. Послушен, имам предвид. Иначе СЪМ привилегирован. И то много ...

Аз искам да поема още. На плещи света да сложа. Аз искам докато го правя - поне стотина, учтиво своя крак да ми подложат. Аз искам океана да се вдигне и цяла със вода да ме залее. И всеки вулкан отведнъж да изригне. За огън и жупел се моля. Аз искам онези, които обичам в лицето ми - отново да плюят. Аз искам да мина през всичко. Аз искам и каквото не мога. Аз искам нови да дойдат. И да им повярвам. А те да ме препънат. Аз искам от всичко по много - за да го поема, за да се върна. И ще мина през всичко, повярвай. Не ще ме спрат ни сняг, ни вихрушка. Нека само в края ме чака - човек способен да чувства.

На сестра ми. Очаквах аз - деня да се родиш. Представях си те - милион пъти. Какво е с някой друг да поделиш - играчките, вниманието, дома си. Мислех си :" Ето, ще си остана аз сама, а ти всичко дето имам ще ми вземеш." И надникваше във мене и страха, че даже и мама и тати ще отнемеш. И си казвах : " Какво ли е това? Човече във коремчето на мама има! И защо решила е това! Добре ни беше само трима!" Сърдех се. И тихичко стоях. "Нима трябва да му дам най - любимата си кукла?" "И защо от горе изпратиха го точно те при нас - не можеше ли на съседите да е покупка?" Но тайно любопитството растеше. В коремчето подритваше щастливо! Ти беше част от приказка и аз те чаках, макар и мъничко унило. Мислих си какво ли ще е то? Твоето лице, очи, усмивка. И не разбирах много каквото и да било. Очаквах притаена, да те зърна - бързо ти обикнах. И досега със теб аз деля - любимите си кукли. Освен това деля плача. И болката, която ни пропуква. Деля страха. Деля смеха и себе си деля поравно. А ти ме учиш - да бъда по - добра. Мама и тати са избрали вярно.

Прошка. Прошката е нещо странно даваш ли я бързо - сила няма. Но забавиш ли се, пропуснеш ли мига, ненужна, недочакана остава. А аз да давам прошка никак не умея, по -добър съм в роля на виновник. Да обличам в бяло най - умея - онези, прегрешилите съдбовно. И си помислям първо - как ли те ужасно страдат? Да направят с мен такава грешка, но не съм мълчал и аз тогава - та нали устата ми е,казват, пълна със насмешка! И откривам в себе си вини огромни. И съвестта ми като бесен пес ме погва. И решавам с доблест да се пробвам, да поискам прошка, а каквото ще да става! И какво си мислите се случва? Човек съм аз дет нивга не прощава! Затова обръщам всяка случка, за да може на мен да се прощава.

Благодаря!

Важните неща. Притчата за важните неща - от дете, признавам никак не ме хвана. И сам реших да скитам по света, превърнах своето безчувствие във драма. И как така, те, всичките деца, разбираха за важните неща далеч по - хубаво от мене. И старателно поклащаха в уроците, глава, и получаваха всеобщо одобрение. И триъгълник - наричаха квадрат, и розов цвят наричаха в червено. И просяка одърпан, белобрад, наричаха отровна сган от едно презряно поколение. И наподобяваха високочаещи съдии, спретнати, приветливи, в новите си дрешки. А когато се усмихнеха, в името на важните неща, аз виждах устни пълни с грешки. Затова и не завърших никак аз добре. От триъгълника знам - квадрат -не става. Увеличиха се и мойте врагове, ала съдбата е била такава. Но когато времето се завъртя, когато да си грешник стана някак си модерно. Завърнаха се всичките на моя бряг, помолиха -"научи ни на нередност".

Време. Някак си обхвана ме страхът- времето тече, а аз съм някак спряла. Направила си от тъга - щита - и ден и нощ под неговата сянка заживяла. Отказала се да се радва на света, а той - ни в черно, ни във бяло. Мислите - дълбоко скрити във съня, обвита спя в отдавна скъсано одеало. Но този страх ме върна към ноща, към красотата в тъмнината и в звездите. Към лъчите топли на деня, към твоята усмивка, към мечтите. Към начина по който скланяш ти глава, по който мислите ми без користи - обмисляш. Към миговете пълни със тъга, в които страници от миналото с мен прилистваш. И до днес аз на него благодарности дължа, на този страх, сковал ме с истинността на бреме . Очите ми отвори рязко затова,че съм човек и имам твърде малко време.