Jump to content

Kristina

Потребители
  • Content Count

    182
  • Joined

  • Last visited

Community Reputation

30 тофу

1 Follower

About Kristina

  • Rank
    Млад господар
  • Birthday 06/08/1993

Contact Methods

  • Уебсайт
    http://night-creatures.darkbb.com/
  • Skype
    butterfly06691

Profile Information

  • Пол
    Female

Recent Profile Visitors

856 profile views
  1. Много ми допаднаха героите и атмосферта. Със сиурност ще го гледам целия.
  2. Глава трета - Семейства. ♤♡ Скъпи Дневнико, родителите би трябвало да ни защитават от злото, нали? От подлостта, от измамата, от фалша също. Как ми се иска да не си само тъмна кожа и листи, а истински човек, приятел, с когото да говоря! Родителите би трябвало да изграждат лицата ни, за да изградим и ние тези на нашите деца. Би трябвало да изграждат личността ни, за да сме способни и ние един ден да изграждаме личности! И не би трябвало да ни даряват с лица от белези, прорязани от дълбоки, гротески усмивки, а с лица изпъстрени с разбиране, с уважение, с достойнство. С лица от мечти, от истинска благодарност; с лица от смисъл, лица..не маски, не болки. ♤♡ На петнадесет години Лукас Дегрийдиън бе объркан. Пишеше своите мисли и чувства в Дневник, откакто един от психотерапевтите, които баща му постоянно наемаше, за да превъзмогнат, двамата с Гадриъл, смъртта на майка си, някак по – лесно, без да се налага той да разговаря с тях, а после сменяше защото бързо считаше професионализма им за неефективен, не му бе казал, че за дете, което трудно изразява на глас своите виждания, ще е много по-полезно, ако просто ги записва на хартия, вместо да ги струпва в себе си. Но не, Лукас Дегрийдиън не бе объркан защото бе тинейджър, когато бе на петнадесет, той бе станал такъв от момента, в който бе започнал да осъзнава живота в своето семейство. Своята позиция в него. Своите липси. Тоест, Лукас Дегрийдиън бе объркан от единадесетгодишен. Тогава, когато майка му бе починала от рак. И бе осъзнал, че никога повече няма да бъде прегръщан. Просто на петнадесет години продължаваше да бъде такъв, какъвто бе на единадесет. Заплетен. Най – добрият му приятел, Джулиън, също си нямаше майка. Но той си нямаше майка от както се бе родил, а Лукас помнеше своята ясно. А и Джулиън не показваше, че се нуждае от прегръдки. Даже ступваше всеки, който се опиташе да тормози него или Александра. Въпреки че наистина се бе погрижил за онова улично коте, което някаква кола бе блъснала и оставила да лежи полумъртво на улицата. Дори го бе завел на ветеринар, а Лукас и Александра се влачеха след него, мислейки че бедната животинка ще издъхне, така или иначе. Все пак можеха да видят и черва, и кръв, но не и надежда. Въпреки това обаче, котето бе оцеляло. Джулиън правеше промивките, като не се гнусеше, а Лукас притваряше очи, опитвайки се да овладее гаденето в стомаха си, понеже желаеше Александра да го вижда смел. Такива бяха на петнадесет – той, Джулиън и Александра. Джулиън бе откраднал пари от баща си, сума, която не бе никак малка, но можеше да остане незабелязана, от човек зает, дотолкова с любовници и бизнес, доколкото бе той, и тримата бяха наели помещение в Бруклин, което превърнаха в свой истински дом. Влагаха в него, градяха, изнамираха непотребни вещи за възрастните, трупаха ги в своята обител, и се чувстваха на място, горди и спокойни, собственици на истински дом, който в последствие приюти и котето, което нарекоха Оцеляващ и превърнаха в талисман на групата си. Лукас и Джулиън се познаваха от първи клас на елитната, частна гимназия, в която и двамата учеха. След това в класа им дойде и Александра, която, така, както и те двамата, не се приобщаваше към другите, не се вписваше и естествено попадна в компанията им, макар и неочаквано. Джулиън я заговори пръв. А той не заговаряше хората. Лукас се бе лепнал за него в първи клас защото го бе спасил от набезите на останалите и това му даде сигнал, че с него ще бъде в безопасност. А и той не го отхвърли. Но за разлика от Лукас, Джулиън не бе сам защото останалите го намираха странен или нежелан. Бе сам защото не разговаряше с тях, нещо повече – не ги виждаше. Затова, когато заговори Александра, Лукас бе изненадан, но нямаше нищо против защото тя изглеждаше мила и много, много изплашена, за да бъде така сама сред всички. Много, много по – късно от тази заветна, първа среща Лукас и Джулиън бяха научили - нейната тайна. На петнадесет. Тогава, когато признания като нейното, на кожения диван в просторната им бърлога, с котето Оцеляващ, мъркащо в скута й, докато пръстите й го милваха, а от очите й капеха сълзи, не можеха да бъдат докрая приети, докрай обработени и правеха хора като Лукас, хора, дълбоко, дълбоко затворени, безпомощни, способни единствено на това да пишат в своите Дневници, колко отвратителни, колко грозни, колко жестоки могат да бъдат някои родители, хора, създания. ♤♡ Лукас бе потънал в спомени от детството. Някои приятни, някои не дотам, а други, толкова зловонни, че в секундата, в която започнеха да пропълзяват нагоре, за да излязат от ямата, в която ги бе хвърлил, ги отмяташе в съзнанието си, връщайки ги пак долу, там, в нищото, където не можеха осезаемо да го докоснат. Твърде много се страхуваше да разсъждава над лицата им, особено тогава, когато бе сам. Считаше себе си за прекалено чувствителен и се срамуваше от начина, по който винаги нагазваше в емоции. Само, ако можеше да бъде по -корав. По- свободен. По - себе си. Може би тогава Александра щеше да го обича, но не като верен другар, а като любим, така както обичаше Джулиън. "Нещата са каквито са. " Напомни си. "Нормалните хора се държат към реалността." Сгълча се. "Без задълбаване. " Предупреди. И премина нататък.. Измени се осезаемо, без да го разбира. Ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше да види промяната - от личност в личност, но той самият остана в неведение. Телефонът му звънна, отърси го и той пое дъх, и го изпусна. Вече знаеше кой е. Обичаше да поставя различни мелодии на позвъняване, за да знае кой му се обажда, още преди очите му да срещнат екрана. Това му даваше време. Секунди. За да надене точната маска - за точния човек отсреща. -Хей, Б. Какво става? -Може ли да се видим утре ..преди семейната сбирка. Трябва да поговоря с някого. Звучеше изтощена, тъжна и изоставена. Той знаеше защо, но щеше да се престори, че не знае и щеше да я остави да му сподели сама, тогава, когато се почувстваше готова и силна. Тя го правеше единствена спирка, някой, на когото можеше да се разчита, герой, такъв, какъвто бе Джулиън за Александра. Белона бе по - малката му, доведена сестра, онази, която защитаваше, онази за която се грижеше, онази, пред която бе истински силен, такъв, какъвто винаги бе искал да бъде. Онази, на която можеше да даде обичта, която нито брат му, нито баща му, изглеждаше да искат. Когато ракът бе отнел майка им от тях, с Гадриъл бяха станали далечни. Погледнеха ли се, в съзнанието и на двама им, изплуваше, че един за друг са само спомен, за едни вече мъртви времена, в които се гонеха в двора на лятната вила, а майка им се смееше в рокля на цветя, с очи, изпълнени от обич. Лукас бе винаги по -малкия, по -крехкия, онзи, който се гушкаме в бавачките, макар и осъзнавайки, че за да отвръщат на прегръдките му - им се плаща. Бе започнал да заеква и веднага бе разпознал раздразнението и недоволството в очите на баща си. Защото мъжете не се държаха така. Защо мъжете не трябваше да се държат така. Гадриъл подражаваше изцяло и се държеше с надменно високомерие към хората от персонала и към онези, които не считаше за свои равни. Не че баща им се държеше арогантно или като сноб. В поведението му нямаше целенасоченост. Той бе просто студен и пренебрежителен. От онзи вид изначално богати хора, които просто не виждаха останалите защото бяха свикнали да не ги виждат. Но Гадриъл тълкуваше нещата по свой собствен начин и по свой собствен начин ги следваше. Обличаше дрехи в тъмни цветове, точно каквито носеше и баща им. Понякога зализваше косата си като него, прикривайки непокорните руси къдрици, на които преди се виеха косите му. Коси, с които майка им си играеше.. Изкарваше винаги високи оценки, активен бе в спорта и бе председател на училищния съвет в училището, в което учеше. Той бе перфектният син, а до него Лукас ..просто предпочиташе да изчезне. Но когато Белона се бе появила, с дългата си руса коса, тих поглед и плаха усмивка, прегръщаща здраво своята кукла, неориентирана и самотна, той бе видял някой, който търси любов, някой, който се нуждае от нея, точно като него. И той бе станал изведнъж по -големия и умния в игрите, а тя го бе последвала, любопитна, но плаха. Той внимаваше защото бе в очите му тъй малка и крехка. Да не я удари или тя да падне, да не стои гладна, да не се страхува от тъмното. Грижеше се отговорно за нея, така сякаш тя бе жива кукла. Даваше й цялото си внимание и търпение, разбиране и идеи. Двамата си имаха свой собствен свят, който, без да говорят за това, градяха. Но я пазеше от другите, от Джулиън, от Александра също. Не искаше единия и другия свят да се срещат, да се сблъскват. Както и едната, с другата му роля. Майка й, не бе неговата майка, но той не видя у нея нищо лошо. Целуваше и него за лека нощ, гледаше го топло и често му се усмихваше. Само Гадриъл наблюдаваше това с презрение, с презрение наблюдаваше и него. - Лукас.. Той трепна. - Извинявай, отнесох се. - Та, може ли да го направим? - Разбира се, Б. - усмихна се - Мога да дойда при теб още сега. В Ню Йорк си, нали? - Да, вчера кацнах, но.. - поколеба се - ..да го оставим за утре. Късно е. Не желая за шофираш. - Ще взема такси - гърлото му се сви неприятно; не искаше да я оставя сама сега - Стига с този страх от катастрофи.. -Не .. - настоя тихо тя - Ще се видим утре. - Както решиш - въздъхна. - Лукас.. Той замълча. Бе наранена, но нямаше да му позволи да се доближи. Не и сега. - Да, Белона.. - Съжалявам, ако те събудих. - В 11 вечерта? - усмихна се - Не. Не съм толкова стар. - Понякога имам чувство, че те търся само, когато имам неприятности. Съжалявам. - Това не е вярно. А и освен това, аз съм твоя по-голям брат. Кого другиго да търсиш, когато имаш неприятности? Тя бе различна от Александра по това, че не умееше да прилага манипулации, за да прикрива истинските си чувства, мисли, болки. - Липсваше ми.. До утре. Той се усмихна нежно, когато тя затвори, завладяна от нуждата да скрие себе си - тази нощ. Утре щеше да я подкрепи, но сега щеше да я остави. Познаваше я добре и знаеше - това бе нейният начин. Телефонът му звънна и той вече знаеше кой е. Отново. -Александра. Изрече името и с мекота. -Господи, Лу...Джулиън така ме вбеси! Лукас притвори очи, но сдържа диханието си и след секунда широко се усмихна. Насила. -Той и мен така ме вбесява. - кимна - Хайде, разкажи ми всичко.
  3. Глава II - От майка на дъщеря. ♤♡ Стаята ухае на жасмин. И е ярко. Отвсякъде влиза светлина. Майка й седи пред великолепната си, нова тоалетка. Гърба й е винаги изправен. -Тук е по - голямо от вкъщи. - отбелязва Белона и присвива очи - И е много по -светло. - Точно както живота ни отсега нататък. Майка й разресва косите си бавно. И се усмихва. Не широко, не с трепет. А с тиха, спокойна усмивка. - Това е вече нашият нов дом. - Но ми липсва баба. - Не е като да е невъзможно да я виждаш. Очите на майка й са пленници на масивно огледало. В тях се прочита раздразнение. Раздразнение от страх, че дъщеря й може да отхвърли всичко. -Виж, Белона, време е да си поговорим като жени. Открито. За истината. - Истината? Пристъпва от крак на крак сякаш играе унило на дама. Държи новата си кукла в ръце, но е тревожна и несигурна защото нищо не е същото. - Истината не е като приказките, които баба ти ти чете вечер. Тя не звучи красиво и донася болка и ярост, когато я чуеш. Подтиква те към това да не искаш да я срещаш никога отново, но въпреки това, трябва да я знаеш защото е вълшебна. -Вълшебна ли? У нея припламва любопитство. Тя се доближава до майка си и насърчена от топлината в усмивката й, сяда до нея пред красивата, бяла тоалетка, огряна в светлина. -Как така вълшебна? Сигурна е, че ще слуша внимателно защото знае, че всичко, което майка й говори е важно и ни бива да проявява разсеяност. -Истината за самата теб е информация, която другите могат да използват, за да те наранят и променят живота ти. Тя е пълна с факти и подробности, които те не биха ти спестили. Когато обаче я знаеш, когато си я изучила добре и си я приела, тогава тя се превръща в твоя сила – и никой не може да я употреби срещу теб, за да те уязви или надмогне. Същото е и с чувствата. Трябва да ги познаваш добре, за да можеш да ги контролираш. - Моят татко.. - подема внимателно защото знае, че споменаването му винаги ядосва майка й - ..това не е господин Дегрийдиън, нали? - този път, майка й не показва нито гняв, нито болка и дори я насърчава, кимвайки й да продължи, което я кара да се чувства свободна да попита, за първи път -Кой е тогава? - Казваше се Николас. Белона трепва пред името, а устните й се разтварят в увлечение. За първи път чува буквите съградили този звук и макар да не познава лицето, несъзнателно започва да го рисува в съзнанието си. С усмивка, без. Русокос, тъмнокос. Непознат, далечен. Всякакъв. -Какъв е той, мамо? Трептене. Пърхане. Точно както крилата на пеперудите, които баба й улавя за нея, за да й разкаже история за всяка една от тях, а след това да ги пусне да отлетят свободни. - Беше, Белона. Беше човек на изкуството. Поне така считаха повечето. Така считаше и той самият. Красотата владее някои видове хора. Кара ги да забравят за всички останали добродетели. Кара ги да забравят, че дишат кислород, че водата е нужна всекиму, че жаждата, че гладът ще ги убие. Баща ти също бе важна част от този вид хора, от красотата, от таланта също. Обичаше своето пияно. В него виждаше упойка, след която никоя болка не го трогваше. Беше отдаден на нещо, което аз не можех да разбера, нито да видя. Предречено му бе невероятно бъдеще и той се рееше сред похвалите и чуждите надежди. Музиката го правеше целия чувство тогава, когато свиреше и целия жестокост тогава, когато оставяше настрани инструмента си. И когато му казах, че съм бременна с теб, неговите зелени очи ослепяха за красотата у мен, побеляха от други чувства и мисли. И си тръгна. Без музика. А аз останах с теб. С цялата неоправдана красота под гърдите си. Дядо ти не бе щастлив, но баба ти ме подкрепи. Балетът я бе научил на изящество отвътре. Така успях и да завърша висшето си образование. Да наследя галерията, да се преборя за нея, да се променя, за да не бъда подмамена като молец от пламък – отново. А баща ти.. За него чух, че е загубил музиката си. Не станал онзи пианист, който всички смятаха, че ще бъде. Изгубил красотата си. И умрял. Сам. В малка, хотелска стая. От алкохола, който преди дори не вдишваше. - Значи няма да го видя? - Не. - майка й я прегръща и Белона обвива ръце около тънката й талия - И така е по - добре, мила. Повярвай ми, така е много по-добре. Разочарованието пълни очите й, но тя не отронва сълзите. Не е сигурна дори защо е тъжна. Осемгодишното й Аз, си спомня за високия господин в костюм, който прикляка, когато говори с нея, за да са почти равни лицата им. Той е красив като Кен, а това е притеснително - защото той можеше да умре също. - А господин Дегрийдиън? Той различен ли е от баща ми? - Различен е. Също и еднакъв. - Но аз не искам нищо лошо да му се случва, мамо. Той обеща, че ще ме запише на балет и ще мога да танцувам. Не е ли мил, господинът? - Мил е разбира се. Сега неговият свят е красив. По- лесно му е да бъде приятен сега, когато се чувства като в балон от очарование. - Но той не може да ми бъде баща.. - Но ще ти бъде много повече, отколкото баща ти, дори и да бе останал жив, някога изобщо бе могъл да бъде. Той ще ти бъде бъдеще. Толкова светло и изпълнено с шанс, колкото аз не бих могла да го създам пряко за теб, но бих могла да направя всичко по своите сили, за да го имаш. И ще искам от теб да вземеш, което може да ти бъде предоставено. Голата красота не задържа вниманието на света за дълго. Умът, доброто образование, фонът, на който си израснал, семейството от което излизаш, само това оказва своето реално влияние в играта на живот, когато тя започне. А аз искам ти да имаш най – добрия старт. Ти няма да бъдеш дъщерята на един мъртъв, неосъществен пианист, а нещо истински добро. - И ще си имам двама братя? Разведрява се от идеята. Всичко останало я подтиска и тя не може да го разбере напълно. Но мисълта за двете момчета в този дом, унили, точно колкото нея, я изпълва с топлина и нетърпение. Няма да бъде вече сама, а ще си играе с някой, който може да отговаря на забавленията и идеите й, за да тичат и да се смеят заедно. Куклите й не могат да правят нито едно от тези неща. - Те не могат да ти бъдат братя, Белона. - Защо? Това я натъжава, обърква, връща я към самотата, към празнотата, към лицето без снимка. - Ще делят с теб, каквото е тяхно, а хората не обичат да делят. ♤♡ Думите, които майка й бе изрекла в деня, в който бяха влезли в дома на Артър Дегрийдиън, бяха вкоренени дълбоко у нея и имаха способността да преследват, да причакват зад ъгъла и да изискват, да не престават да изискват.. Трябваше да стане това, но не и онова. Трябваше да се движи винаги в добре очертани граници и да бъде онази, която се очакваше от нея да бъде. Трябваше да получава отлични оценки, винаги отлични, дори когато, да взима стипендия, при тяхното положение, бе абсолютно ненужно. И трябваше да се преструва, че да учи икономика в "Браун", е мечтата й, когато това ни най-малко не я вълнуваше, дори напротив, мразеше всяка секунда от времето, прекарано в наизустяването на неща, които бяха за нея – далечни - колкото земята от небето. Разбира се, майка й бе искала, тя да запише икономика в Харвардския университет, но Белона не бе успяла да влезе, което й бе спечелило поглед изпълнен с раздразнение, относно това, че изгубва не друго, а най – доброто. Въпреки така наречения си провал обаче, това, че бе приета, така или иначе в университет, част от Бръшляновата лига, я бе реабилитирало. Без значение, дали убиваше себе си или някого другиго, по пътя си към целта - която дори не беше нейна - важното бе да успява. Разбира се, без да оставя отпечатъци от деянията си. Защото в този привилегирован свят, всичко се вършеше с елегантна дискретност. Можеше да застреля някого, но не и докато носеше обувки за тенис. Проявата на лош вкус бе много по - жестоко престъпление от нечие тяло на килима в дневната. Живота можеше да продължи, докато прегрешенията не бяха всеобщо достояние. И не беше така сякаш родителите й - й го бяха казали директно. Просто следваше примера им, техните действия учеха на всичко. Артър бе завършил в Йейл. Майка й бе завършила в Пенсилванския. Гадриъл бе завършил в Йейл, точно като баща си, разбира се. А Лукас, черната овца на семейството, бе завършил Джулиард, макар че го бе направил, колкото баща му да не реши, наистина, да го отпише от семейното завещание. Само тя нямаше никакво желание да завършва – нищо. Дори и литература. Защото не искаше да прави друго, освен да пише, да твори, истории, които, когато бе вече мъртва, да я въздигнат до образа на Емили Бронте или Джейн Остин. Велики писателки, с велики романи. Останали в историята завинаги. И без значение, колко поколения се сменяха през годините, през вековете, имената на тези жени бяха непоклатими, книгите им – също. Ето това искаше за себе си и Белона. А не губене в безсмислено изучаване на неща, които с нищо нямаше да увековечат живота й, нейното собствено съществуване, идеалите й, мислите, онова, което имаше и искаше да каже на света. Но до този момент бе могла да поддържа фасадата на всичко, което я бе заобикаляло. Бе била способна да блокира истината в желанията си, в тайните си копнежи, да запазва за себе си повечето неща, които винаги бе искала да изкаже гласно, но сега, о, сега, когато той я бе предал, когато небето бе паднало върху й, нещата се бяха разклатили изпод краката й и тя обмисляше лудост – да започне да живее точно така, както наистина бе искала да живее - от първия си дъх. Възможно по – свободно, възможно по – изследователски. С купища грешки, грешно взети решения и истории, истории за разказване, истории за писане. Искаше да вярва, че не бе родена алчна, но това бяха само остатъци от съвест и страх, умиращи драматично, но завинаги. Искаше да вярва, че не бе способна на предателство, но това бяха само остатъци от идеали, които пропадаха в пъзел от порочни връзки. Искаше да вярва, че не би убила, за да предпази себе си, но това бе просто алиби, чрез което щеше да отрича всичко, докато криеше окървавените си длани. Искаше да вярва в Бог, но това бе просто зов, воден от отдавна изгубената невинност, ронеща се в нозете й като дъжд от стрити кости. Цял живот търсеше нещо, което не можеше да обясни с думи, търсеше нещо у някого и нещо у себе си, и едновременно с това се страхуваше, че един ден ще го открие, че един ден някой ще прогледне, ще погледне право в лицето й, и ще изкрещи от отвращение. Отказваше да стъпи върху твърдата земя, за да върви по нея с нозете си, но знаеше добре, че трябва да го стори, ако иска да съзре болката. Тя бе пътеводителят, отвеждащ душата до всички, невидими пред това, истини. Колкото по – болезнен ставаше пътя напред, толкова по – голямо щеше да бъде дареното познание. Но способна ли бе? Подсъзнателно, откакто бе родена, предпазваше себе си от болката и отказваше да я приема. Страхуваше се от онова, което можеше да й причини. От промените, които щяха да дойдат заедно с нея. Бе пленница на самата себе си. Всеки път щом вземеше решение за живота, който живееше, чувстваше, че ще сгреши и пропадне. Макар сълзите да изпълниха очите й, тя стисна длан в юмрук и ги отхвърли. Какво? Нима щеше да плаче тук, свита на кълбо, злочеста и подмамена? Не. Никога. Мъжът, в който се бе влюбила, за първи път в живота си, на който бе отдала девствеността си, на който бе повярвала, макар да й бе дотолкова трудно да вярва у хората, бе споделил всичко, което бе споделял с нея, с с някоя друга. Задържа дъха си, за да провери, дали би имала смелостта да умре нелепо. Дали бе достигнала онова пълно отегчение от живота? Дали наистина можеше да посегне над онова, което й бе дадено? Дали не се колебаеше? Дали потръпваше от вълнение? Или потръпваше от страх? Дали реално бе толкова покварена вътрешно, че не мислеше за последиците? Хората на разума и порядките, намираха подобни въпроси за плашещи и осъждаха мълчаливо онези, които искаха да научат повече от необходимото им, за да живеят. Виждаха тревогите й като низ от безсмислени думи и смятаха, че проблемите, които разиграваха войната си върху сърцето й, са жалки, маловажни и лишени от смисъл. И въпреки това, ако само един от тях се престрашеше да запита, колко момичета на нейната възраст спираха дъха си? Колко от тях мислеха за смъртта? Колко се страхуваха от нея? Колко я намираха за привлекателна? Колко искаха да отхапят от плътта й и да се върнат обратно при живите? Колко? Колко от тях бяха вече мъртви? Едно единствено запитване, способно да спаси човек, попаднал в краха на дните си. Едно единствено, но въпреки това неспособно за масово разбиране. Едновременно просто и сложно, достатъчно важно, но не достатъчно обсъждано, макар отговорът винаги да бе неочаквано близо. Бе толкова непоносимо и отблъскващо, толкова разтърсващо и болезнено, да живееш под пласт от кожа, която не притежаваш, с душа, която не желае да се подчинява, че би направил всичко, за да я освободиш, освобождавайки себе си с нея.. Мисъл, отворила очите й, дробове, поели дъх отново. Вдишване, издишване, повторение, живот. Каква непоправима загуба на време и чувства. Трябваше да се срамува, макар слабостта да бе изписала единствено мислите й. Простена, отпусна глава назад и почувства твърдия ръб на луксозната вана, в която почиваше тялото й. Защо нещо толкова красиво бе способно да й създаде неудобство? Защо не бе достатъчно добро за нея? Защо не я облекчаваше, отнемайки умората й? Защо изпитваше неудовлетвореност, която не можеше да бъде прогонена от нито една скъпа мебел, бижу или дреха? Защо усещаше иронията във въпросите, които си задаваше, но не съумяваше да изкриви лицето си, за да се усмихне с изтънчеността, от която бе започнало да й се гади... Защо.. Топлата вода галеше кожата й, а горящите ароматни свещи почти съумяваха да разсеян помраченото й съзнание... За миг тишината бе обсебила всяка мебел и кътче, на всеки прекрачил прага, на някой, останал в сърцевината. За миг тишината бе всичко, което жената във ваната, искаше да допусне до слуха си. Майка й бе права за мъжете, за видовете хора също. В онзи ден й бе предала най – важните уроци.. от майка на дъщеря.
  4. „ Хората бягат..“ Някой му каза. „ Бягат, за да отслабнат. Бягат, за да забравят. Бягат, за да продължат да живеят защото ако само за миг си позволят да спрат и посрещнат вятъра, който са предизвикали с отчаяното си тичане, не биха оцелели.“ Погледна в огледалото пред себе си и се усмихна защото реши, че изглежда поразително мъртъв, а това го развесели така, както го развеселяваха и печалните лица на клоуните с балони в ръце, застаряващи в цирк „Отчаяние“. Всичко бе в постоянно движение. Сякаш нищо никога не можеше да спре. Освен него. Защото се чувстваше твърде тежък. Върху този стол, в тази стая. Но никой от хората, които се въртяха около него, никой, дори само един, не бе способен да прозре това негово интересно, но обезпокоително състояние. Всички те бяха твърде заети да разговарят помежду си, да се поздравяват за успеха, да поздравяват и него, да опразват съблекалнята му. За да остане накрая сам. С усмивката си. С цялата пареща възможност, която светът можеше да предложи на човешко същество привилегировано толкова, колкото привилегирован бе той. Издиша дима от цигарата си, догаряща бавно между неподвижните му пръсти, и проследи, със странна обсебеност, начинът, по който гъстата, отровна пелена потъваше в повърхността от стъкло, отразяваща образа му. Щеше да ги види на така очакваното от тях афтърпарти, където тревата, наркотиците, алкохолът и сексът щяха да запълнят вечерта и часовникът щеше да завърти стрелките си, за да го върне на краката му следващата сутрин. Временно кисел. Достатъчно разпокъсан. И създаващ. Песен много по- добра от предишната. Главоболието помагаше. Без него никога нищо нямаше да е същото. То бе любимото му безобразно пулсиране, започващо като шепот, свършващо, като разбиващ се срещу стените на мозъка му, вик. И винаги си го биваше. Никога не го разочароваше. Особено в късните, мрачни следобеди. Когато бе най – силно. Тишината бе като барут. Взривоопасна. Твърде страшна. Пораждаше у него идеи и представи. Но всичко можеше да върви по дяволите – неудобствата бяха шедьоври. Онези, които не го познаваха, казваха за него, че не е нищо повече от един разсеян, егоцентричен типаж, изгубил разум - ненавременно - заради надареността си да създава музика, способна да принуди човешката душа да се влюби и разпадне, разбрала смисъла на своето собствено пагубно съществуване. Но те винаги грешаха, заговореха ли за него, особено, когато достигаха до извода, че талантът му идва от неговата непорочна чувствителност. Именно затова той обичаше да се среща с тях. Да ги открива и да развенчава представите им, да поглъща и омагьосва душите им, за да подкосява и отнема краката им, за да изпитва тяхната истинска, неподправена болка, за да я чувства чрез тях, но по – силно от всеки друг, който някога са срещали или им предстоеше да срещнат. Неговата хамелеонова душа струваше всичко на всеки, който не притежаваше и не познаваше свободата на открития хоризонт, изгарящ пред погледа на човек, роден за да умре, а не за да живее в греха и падението на едно различно, истинско, осакатено, увековечено – изкуство. Сърцето му бе непостоянно, изменчиво и дръзко. Смилаше лесно онова, което бе способно да съкруши хора, далеч по – уверени в живота си и в своя личен избор. Защото той никога не бе уверен в нищо, нито се опитваше да създаде измамна увереност за себе си у другите. Просто избираше какво да следва и защо и отказваше да върви по очертани линии. Без помен от тъга. Без грапавина, оставена от нечии нокти. Не позволяваше да бъде белязан, разтворен, запълнен от някого. Продължаваше да бъде една и съща сянка, дори и в най – мрачните моменти от съществуването си. И осъзнаваше своето приятно превъзходство. В състояние бе да скъси всяка дистанция. Не изпитваше нужда да се доказва и не търсеше нечие разбиране. Не обичаше одобрението. Ненавиждаше правилата. Боравеше с илюзията. Продаваше се така, както те искаха да го видят да се продава. Но не се боеше да бъде отхвърлен в мрачния ъгъл като нежелана, парцалена кукла защото знаеше добре, че дори и там, ще бъде способен да създаде свое собствено вълшебно царство. Неговият гений се криеше в това, че си бе самодостатъчен и не търсеше сигурност, дарена му от друго човешко същество. По този начин не оставаше опасно открит и тъгата, уязвимостта и болката, не можеха истински да обагрят душата му. Но твърде много хора не притежаваха неговата вулгарна гъвкавост и трудно съумяваха да я преглътнат. При него не съществуваха предпазливост, страх и неудобство, но това съвсем не говореше нито за невинност, нито за безгрижие, а за онова осъзнато превъзходство и себепознание, изградили се като част от личността след множество стъпки - множество различни посоки. Всички вече бяха напуснали. Бе сам. Телефонът му зазвъня. Очаквано. Спокойствието, по правило, особено в не добрите дни, не можеше да продължи дълго. Погледна косо към екрана. Видя името й, снимката й, необходимостта й. На нея отговаряше. Тя имаше нужда от това, хората винаги да отговарят, когато ги потърсеше. - Ядосан си, нали? Че не бях на концерта ти. Плътните му устните трепнаха в бледа усмивка. - Не съм мислил за теб. Наистина ли те нямаше? - Да се видим. - Зает съм. Александра въздъхна. - Имам нужда от теб. Лицето му остана безизразно за отлитащите секунди време, отчетени от телефона. - Дали? - веждите му трепнаха в израз на фин сарказъм – Лукас не можа ли да дойде и да те спаси както винаги, когато имаш потребност от един от двама ни? - Лукас се върна в Ню Йорк веднага след ревюто. Явно Гадриъл го е притиснал да присъства на семейната идилия. Знаеш че баща им ще се жени. - Значи съм само аз. Но ми липсва желание. - Никога ли не е променяш? Обидена му бе. А бе добра. С него. Макар да опитваше да изглежда друга. - Никога. - Получих цветята ти. Джулиън остави сивите си очи върху образа си в огледалото. Лицето му не обичаше емоциите така, както главата му. - Можеше да дойдеш. За първи път дефилирам за „Виктория Сикрет“. Знаеш че беше една от мечтите ми да мина по тази сцена. А не дойде. Никога не идваш, когато е важно. - Щеше да се тревожиш, ако бях дошъл. Затова не дойдох. Трябва да се научиш и знаеш кое е доброто за теб. Моето присъствие в твоите важни моменти не е едно от тези неща, които ще ти помогнат или които трябва да бъдат от значение за теб. Точно обратното е. Тя замълча. Никога не се отказваше да търси одобрението му, макар и понякога да опитваше да прикрие истинските си намерения, липсите си. - Познаваме се от деца. Приятели сме. Исках да ти дам урок, но явно не си го оценил. - Познаваш ме. Не оценявам такива неща. - Трудно е, когато не го приемаш лично. - Съжалявам. Оставям хората в свободата им. - Но аз не. Знам, че концертът в Париж бе важен за теб, както ревюто за мен, и съжалявам, че го пропуснах, но се надявах да разбереш, че твоето мислене не е едно от най – добрите в света. Постъпките също. Но хайде, нека да спрем да дъвчем темата и да отпразнуваме и твоята, и моята победа. Нима предпочиташ да идеш да пиеш с простолюдието вместо с мен? - Простолюдието е всичко, което имам. - Добре ли си? Звучиш като в едно от онези настроения след които има твои снимки из всеки таблоид по света. - Кога не съм бил? Освен това изглеждам добре на снимки. На всякакви снимки. - Това дори не е за коментар. Джулиън се усмихна. Александра също. Но тя въздъхна след минута и прочисти гърлото си така, както винаги правеше преди да му каже нещо абсолютно неналожително и безкрайно сантиментално. - Знаеш че в края на всичко, което започваме сме аз, ти и Лукас. Дори и когато .. Не продължи. Очите му се присвиха едва. - Искам да ти кажа, Д, можеш да ни кажеш всичко. На мен и Лукас. Ние ще разберем. - Нямам нужда от терапия. - Чух че вече ходиш на такава. - На този свят няма нищо свято.. - А той? - Затварям. - Той ти е баща. Хората не винаги са егоисти в делата си. - Не живееш мъдро. Звучиш наивно. Освен това твърдиш, че ме познаваш. Всички мои страховити черти на характера. Майка ми е била просто наивна художничка. От кого мислиш съм наследил всяко малко, подло звено, което съдържа душата ми? Нека ти кажа – не е дошло от нейната страна на семейството. Нуждата да бъда над, въпреки онези, които съм казвал, че ще поставя на първо място. Той е този, от който съм взел всичко. Хора като нас никога не стават самотни. Ние не се нуждаем от другите. Нито един от друг. Не знам защо, но понякога се вкопчваш в неща от миналото, които нямат смисъл за мен. Ще те хвана ако паднеш. Бъди сигурна. Но не съм някой, който ще държи ръката ти след това. Той също. Баща ми. Не е този тип човек. Така че нашето сближаване е като един айсберг да допре друг. - Всъщност.. той дойде на ревюто ми и остана след това. Сподели ми, че е искал да се свърже с теб, но ти не си му вдигнал телефона. Според мен се гордее, по свой начин. Не изглежда така сякаш отрича това, което си. - Сигурен съм, че е така. Не ровя по кофите, както се беше зарекал, че ще правя, ако последвам пътя, който той не беше избрал за мен. Навярно е изненадан. Че съм един от малкото хора, които не се нуждаят от важното му покровителство. Нека ти кажа, така и не дойде на нито един от концертите ми. Нито на първия, нито на този сега. И аз нямах надежда. Излязох пред деветдесет хиляди души без очакването за един. Благодарен съм му. Това че великият той се отказа от нищожния мен – изгради гръбнака ми. А сега, когато правя пари с нотите си, някак си счита, че е спортсменско да дойде и да потупа гърба ми. Мисли че има това право. Но аз не се нуждая от това. Неговата сила - бизнесът – в никакъв случай не е моя слабост. Успявам да продавам себе си и онова което мога. Но моята сила, музиката, думите, са негова невъзможност. Той никога не би успял там, където съм успял аз. Малко е странно да проявява гордост. Особено когато аз – не изпитвам нищо към неговите постижения. - Дори и да е така – той е твоя кръв и ти негова. - Не е сигурно. Александра се разсмя и изрече името му осъдително. - Джулиън! Отвратителен нахалник си. Наистина никога не се променяш. - Никога.. - Виж, важното е да продължиш да бъдеш поносим за себе си. Просто не искам да има нещо, което не съм ти казала от страх помежду ни да не възниква спор. - Зная. Бъди спокойна. Не се карам с хората, когато ми казват неща, с които не ми се занимава или не искам да чуя. Просто ги игнорирам. Но не се карам с тях. - Хей, умишлено си груб. Той се усмихна кратко. - Приключи ли? Разговорите с теб винаги се проточват. - Не смееш да ми затвориш, нали? - Ти не обичаш да ти затварят. Александра прехапа долната си устна и се усмихна, толкова, че той го долови, но отказа да го отбележи пред друг, освен пред една част от себе си. - Ще те чакам тази нощ. Нямаш причина да избягаш. - Винаги имам.. Затвори му. - ..причина. Чувстваше се могъща, когато затваряше първа. И той винаги й го позволяваше. Нещата, които я правеха да изглежда стабилна - бяха твърде малко. А когато той допускаше някой в живота си, отдаваше под наем всичко, което му биваше поискано. И не разсъждаваше над цената, с която се облагаше стореното. Нямаше пътища, които оставаха „затворени“. Не съществуваха ограничения, които можеха да обвият свободата му, за да я укротят и прекършат. Не се боеше от възможно самоунищожение. Всъщност го очакваше. Бе твърде добър за цялата тази душевна драма, която бе обхванала света. Но я разбираше. Превръщаше всичко в надпревара, в състезание, в реалност и вкусваше от момента, намиращ се в разперените му длани, отдавайки му се така сякаш представляваше единственото в съществуването му. Някои от хора, които бе срещнал по пътя, по който бе вървял, му бяха дали много от себе си и своята собствена философия, а други бяха взели, разделяйки се с него при следващата отбивка, но той наистина нямаше нищо против защото търсеше сред тях онзи, който да отнеме свободата му. Знаеше че за да постигне онова болезнено съвършенство, към което всеки един творец се стремеше и превръщаше в крах на дните си, първо трябваше да почувства в ръцете си всичко, което някога бе искал, да го подържи, привързвайки се към мекотата, топлината и усещането за него, да вдиша аромата му, да потопи душата си във вкуса му и да го пусне да си иде, за да почувства вътрешна празнота, способна да прекърши цялото му същество, осакатявайки таланта му завинаги. След подобно нещо имаше право на точно два непредсказуеми варианта. Можеше да седне сам срещу себе си, за да опише с точност каква е била тази емоция, разбила онова, което някога е бил. И нямаше да има съмнение. Щеше да създаде своя кристално чист шедьовър. Но можеше и да се провали в опита си да надмогне човешкото. В такъв случай от него нямаше да остане нищо повече от самота, безразличие и скръб. Щеше да изгуби способността си да вижда и създава по начин, който да му носи удовлетворение. Но въпреки това, когато бе попитан защо живее така сякаш знае датата на своята собствена смърт, единственото, което бе направил в отговор на този наивен въпрос, бе да се усмихне, защото добре разбираше че няма никакъв смисъл да се опитва да обясни причините на хора, които не знаят какво означава да бъдеш обречен на това да си различен и да следващ единствено пулсациите на своята собствена сетивност, дори когато те води към гибел. Саможивостта му напомняше за полета на орел, реещ се сред опасно заострени, скални върхове, които сякаш се протягаха за да го свалят в дълбините, но дори и когато изглеждаше така сякаш лети към слънцето, само за да унищожи крилете си, в дивия му, решен поглед не съществуваха състрадание към живота, съжаление за нещо, нерешителност към вече определеното. В гърдите си не носеше никакви морални напътствия, които да определят живота му. Не знаеше нищо за доброто и злото. Защото никога не ги бе виждал поотделно. Не знаеше кое бе грешка. Кое бе стъпка напред и стъпка в страни. Къде бе границата. Къде точно не биваше да стъпва, за да не разклаща основите, сривайки себе си и плътта под нозете си. В неговия свят всички тръгваха нанякъде.. А той изживяваше поредния ден, в който нямаше нужда от никого. Заваля сняг. Едър. Бял. Жив. Париж щеше да се събуди, в светлина, в бяла светлина.
  5. Много ни допада на всички вкъщи. Чакаме 6та серия с нетърпение!!
  6. Здравей, драги самоубиецо! Скачаш ли? Мислиш ли, че в това се крие свободата, а простотата, а улеснението на нещата? Мислиш ли, че тук е края, че отвъд ще те познаят, ще те пожелаят, сладко ще те оправдаят? Мислиш ли, че там е светлината и луната, и края на несправедливостата и на лъжата? Мислиш ли, че е учтиво в предсмъртното писмо да пишеш - не красиво? Мислиш ли, че е добро? Мислиш ли, че е изкуство? Да провиснеш на дърво, да се натъпчеш с чувство? Мислиш ли, че е смелост истински голяма - да прережеш вени в вана? Или да се хвърлиш от високо, да потънеш на дълбоко? Какво си мислиш всъщност ти? Хайде, казвай, не мълчи. Че смъртта ти пасва, че краси? Че бързо, лесно - ще те сполети? Нека кажа ти, приятелю - да знаеш - и със смъртта от мойте думи да се запознаеш. Тя не е никак работлива - бавно идва, тихо си отива. Чакаш я - в нищото стоиш - в асансьора мрачен - но ни надолу, ни нагоре ти вървиш. И не мирише на цветя, нито виждаш светлина. Всъщност тя мирише на лайна и няма нищо - само самота. И мирише на урина, на безволие и зима. И на спазми, и на глад. На празен поглед в мрачен ад. На чакане, на лоши мисли. Смъртта мирише, драги - тя си е убийство. И в нея няма нищо мирно, нито свято. Смъртта е разделение на тяло от душата. И не, това не естествено красиво - смъртта е нищо уродливо. А за онзи, който тихо чака - някой друг да си даде душата. Смъртта е .. молена, желана. Не е красиво щом дълго време никаква я няма. И душата идва, и се връща. И не значи нищо нито думата "обичам", ни "прегръщам". Затова - преди да скочиш - и това ужасно дългичко да се проточи. Пак си помисли - и назад се ти върни. С живота по - добре се ти сбори. Напред да ходиш сам се научи. Всички свои романтични, смъртни мисли забрави. Щом не те вика тя - не я търси. Че има много дето искат да живеят, запомни. А със смъртта се сблъскват и няма кой да ги спаси. А аз съм - автор по душа- ако паднеш долу- ще опиша и това.
  7. Слънцето ме заслепи и аз го гръмнах. Бам. И всичко приключи. Между мен и неодобрението лежи тишината - от намеци - урок не се учи. Аз просто казах - стига - и го гръмнах. Правя така, както правя. Когато нещо ми блесне в очите - хващам и стискам и давя.
  8. Звярът в мен е жив, а сякаш бях го оковал. Сякаш бях го вързал и запрял - сякаш бях го надиграл. Сякаш бях го позабравил, наметнал бях във бяло своето палто. Сякаш бях го истински оставил - всички алени нюанси в центъра на злото му око. Но го усетих в мен да вие - вчера. Усетих го да вие днес. Звярът в мен е жив, за Бога. И не го е грижа - за моя спретнат, изигран прогрес.
  9. Бонбен механизъм се задейства, някъде под нечии яке. Някъде в нечие сърце, това бе последната капка. Някъде - някой уби - някого, но не разбра и бързо отмина. Онзи, с бомбения механизъм в якето, днес почти се срина. Една нишка на един живот, днес безвъзвратно се скъса. Утрото няма да дойде за много, а за колко от нас ще го има?
  10. Виждам болка. Тя е в ириса, не е в отронената ти сълза. Остава там, навътре в окото. Не може да я отмие капчица вода. Нещо ми казваш, нареждаш, споделяш, а аз гробовно мълча. Ти знаеш ли за ужаса бездушен, който дебне в човешката душа. Тя безсмъртна е. И той със нея. Не се губи. Там стои. На мрака дълга епопея. Човешката душа е пълна с ужаси, уви. Но ти споделяш ли, споделяш. И истини споделяш, и лъжи. А в мен не трепва нищичко за тебе. Във мен отвътре нищо не гори.
  11. Денят е праволинеен. Тик -так. Ах, какво добро момиче. Преброй минутите, раздели ги на чувства, времето тече ли, тече.. Имаш толкова много малки диаманти в скута. Тик-Така. Броиш ли, броиш.. Нощ и ден. Какво добро момиче. Работата за днес, не ще се вмести в утре. Тик -так. Тази плаче, онзи също. Дай им диамант, остави да го гледат. Тик -так. Каква добро момиче. Не оставяй нищо за себе си.
  12. Руша се във въздуха. Засипвам всичко. Ти заспиваш някъде там. Аз повръщам чувство. И пускам водата. Гледам го как потъва. В три през ноща. Някой ми говори. Виждам усмивки. Гнусно е. Полепва по мен. Лъжите са винаги такива. Лепнещи. Като теб. Някой ме докосва. Повръщам чувство. Гледам го как потъва в сифона на банята. Вече е пет, а ти спиш, някъде там, където няма мръсни пръсти. Слънцето изгрява. Повръщам чувство. То просто изпълзява, удря пода и изчезва. Броя секундите. В девет сутринта.
  13. Не идвай тук - буря е. Студено е до там, че кожата синее. И ронят се отгоре леднни късове. И сякаш нищо тук отдавна не вирее. А аз съм в центъра на този мраз. Така ме е обхванал - дълбоко вцепенение. И вече не дочувам твоя глас - с теб говори призрак, мое отражение. Не идвай тук - че шумно е. Не мога да те чуя, а това във мене всичко предизвиква. Но после някак стихва - в снега изгубвам те, тишината вътре в мен сред шума -стена изниква. Поданник съм ням на режещ звук. Ледът дълбае, ледена усмивка. Не идвай тук - че страшно е. Някъде навътре, някъде дълбоко - в мен се води битка.
  14. Днес прекърших някого защото някого прекърши мен. Но не изпитах онова, което някога би изпитал някой като мен. Не трепнах и не почувствах болка, вина не срещнах, нямаше я в мен. Днес прекърших безразлично някого - защото някой бе прекършил мен. Усещам рози дето вехнат, някъде далече там. Змии обивам върху свойте китки - не ще бъда вече сам. Деградирам и разбирам, колко точно ти ми взе. И как със същите очи, с които имах аз към някой вчера, гледал си ме - с поглед на убиец, гледащ жертва, знаеща,че ще умре. Давя се в растежа си порочен, всяка кост се чупи, Всеки ъгъл се руши. Студ е там, повдигащо леплив. Там никой, никой не е жив. Не усетих точно, докато повръщах чувства, кога чудовище от гнилоч сътворих. Но не искам никога да го напускам, щом образа му с моя припокрих.
×
×
  • Create New...