Jump to content

Kristina

Потребители
  • Content Count

    175
  • Joined

  • Last visited

Community Reputation

25 тофу

1 Follower

About Kristina

  • Rank
    Млад господар
  • Birthday 06/08/1993

Contact Methods

  • Уебсайт
    http://night-creatures.darkbb.com/
  • Skype
    butterfly06691

Profile Information

  • Пол
    Female

Recent Profile Visitors

712 profile views
  1. ₡ Стаята ухае на жасмин. И е ярко. Отвсякъде влиза светлина. Майка й седи пред великолепната си тоалетка. Разресва косите си бавно. А очите й са пленници – на голямо огледало. Тя е картина от златно и синьо. Коси като пшеница, растяща под френско, провинциално слънце и очи, сини като небесата през месец август. Проговаря, а Белона се напряга, за да чуе мелодичния й глас в главата си, в онзи вече изживян миг, в своя собствен, ярък детски спомен, който се надига - самопоканен - от паметта й. - Ще ти разкажа истината за баща ти. Онзи, за когото започваш все по – често да ме питаш. Сега, когато стоим на прага на този нов живот, в този нов свят, аз искам и двете да започнем отначало, за да бъдем добре. А да бъдем добре е най - важното. Ние го заслужаваме и ще го постигнем. - Какво е истината, мамо? - Всичко онова, което не звучи красиво – това е. Тя, донася болка и ярост, когато я чуеш. Подтиква те, да не искаш да я срещаш отново. Но въпреки това е важно да я знаеш. Защото истината за самия теб е информация, която другите могат да използват, за да те наранят и променят живота ти. Тя е пълна с факти и подробности, които те не биха ти спестили. Когато обаче я знаеш, когато си я изучил добре и си я приел, тогава тя се превръща в твоя сила – и никой не може да я употреби срещу теб, за да те уязви или надмогне. Същото е и с чувствата. Трябва да ги познаваш добре, за да можеш да ги контролираш. - А ако ми стане много мъчно? - Плачи сама. Не позволявай на никой да бъде свидетел на емоциите ти. Рано или късно, нахранил се с тях, той ще ги блъсне в лицето ти като плесница. Никога не говори за страховете си, за да не молиш за милост. На колене стой единствено пред себе си. Съди се сама. Не позволявай на останалите дори да си помислят да го правят. Защото те не живеят с твоя дух и не правят твоите крачки, не носят страховете ти и не поемат твоите рискове. И помни, дори ако светът ти се разпадне, събирайки се в длани, и дори да не можеш да направиш нищо, с което да го спреш, дори да губиш битка след битка и да чувстваш коленете си да поддават, трябва да продължиш. Това е начинът. Единствено така ще оцелееш. Хората, които търсят сигурност у другите, не живеят дълго. А тази връзка, която започвам с този мъж, тя няма общо с любовта и сигурността, има общо с взаимодействието между двама души, с парите, с добрата сделка. Никой истински не може да ти обещае сигурност, освен ти сама на себе си. Обичала съм веднъж и достатъчно. Това е зависимост, която те прави лековерен и завладян от неистинна идея. С любовта човек изгубва себе си. Затова отвън бъди жена. Обаятелна, съобразителна, елегантна, учтива, но вътрешно, вътрешно, Белона, бъди мъж. Мисли като мъж, обичай като мъж, използвай като мъж, убивай като мъж.. Само така ще оцелееш. Защото този свят не е за жени. - Но аз съм момиче, мамо. Как така да бъда момче? - Един ден ще разбереш. Един ден несъмнено ще си спомниш думите ми и вече ще знаеш. - А моят баща? - Твоят баща.. имаше зависимост. Красотата владее някои видове хора. Кара ги да забравят за всички останали добродетели. Кара ги да забравят, че дишат кислород, че водата е нужна всекиму, че жаждата, че гладът ще ги убие. Баща ти също бе важна част от този вид хора, от красотата, от таланта също. Обичаше своето пияно. В него виждаше упойка, след която никоя болка не го трогваше. Беше отдаден на нещо, което аз не можех да разбера, нито да видя. Предречено му бе невероятно бъдеще и той се рееше сред похвалите и чуждите надежди. Музиката го правеше целия чувство тогава, когато свиреше и целия жестокост тогава, когато оставяше настрани инструмента си. И когато му казах, че съм бременна с теб, неговите зелени очи ослепяха за красотата у мен, побеляха от други чувства и мисли. И си тръгна. Без музика. А аз останах с теб. С цялата неоправдана красота под гърдите си. Дядо ти не бе щастлив, но баба ти ме подкрепи. Балетът я бе научил на изящество отвътре. Така успях и да завърша висшето си образование. Да наследя галерията, да се преборя за нея, да се променя, за да не бъда подмамена като молец от пламък – отново. А баща ти.. чух, загубил музиката си. Не станал онзи пианист, който всички смятаха, че ще бъде. Изгубил красотата си. И умрял. Сам. В малка, хотелска стая. От алкохола, който преди дори не вдишваше. Разбираш, нали? Разликата във видовете. Осемгодишното й Аз, си спомня за високия господин в костюм, който прикляка, когато говори с нея, за да са почти равни лицата им. Той е красив като Кен, а това е притеснително - защото той можеше да умре също. - А господин Дегрийдиън? Той различен ли е от баща ми? - Различен е. Също и еднакъв. - Но аз не искам нищо лошо да му се случва, мамо. Той обеща, че ще ме запише на балет и ще мога да танцувам. Не е ли мил, господинът? - Мил е разбира се, Белона. Сега неговият свят е красив. По- лесно му е да бъде приятен сега, когато се чувства като в балон от очарование. - Той ли ще ми бъде баща? - Той ще ти бъде много повече от това. Той ще ти бъде бъдеще. Толкова светло и изпълнено с шанс, колкото аз не бих могла да го създам пряко за теб, но бих могла да направя всичко по своите сили, за да го имаш. И ще искам от теб да вземеш, което може да ти бъде предоставено. Голата красота не задържа вниманието на света за дълго. Умът, доброто образование, фонът, на който си израснал, семейството от което излизаш, само това оказва своето реално влияние в играта на живот, когато тя започне. А аз искам ти да имаш най – добрия старт. Ти няма да бъдеш дъщерята на един мъртъв, неосъществен пианист, а нещо истински добро. - И ще си имам двама братя! Разведрява се от идеята и бързо забравя за тревогите. Няма да бъде вече сама, а ще си играе с някой, който може да отговаря на забавленията и идеите й, за да тичат и да се смеят заедно. Куклите й не могат да правят нито едно от тези неща. - Те не могат да ти бъдат братя, Белона. - Защо? - Ще делят с теб, каквото е тяхно, а хората не обичат да делят. - Но ние трябва да бъдем добри заедно.. - Трябва да ти кажа нещо за отминалите дни, което ще съумееш да разбереш след години. Това е мъдрост, която дойде при мен в безизходица, тогава, когато дядо ти почина и аз, баба ти, ти и галерията останахме сами – с всички дългове, истини и неудобства. Някои хора приличат много на тях и трябва да бъдат възприемани по същия начин. С лекота. С ентусиазъм, но без истинско отдаване на нещо, което не може да придобие действителна стойност. Помни ги, но не бъди сантиментална към тях. Отминалите дни не бива да бъдат сенки в настоящите. Аз и ти нямаме нужда от никого. Може и да мислят, че са необходими, но ние знаем, че не е така. Те са просто използвани. От тях няма да остане нищо повече от спомен. Ще бъдат заличени и отблъснати във времето. Само ние ще бъдем истински. Само ние. Една към друга. Всичко останало ще бъде измамно и мимолетно. ₡ Искаше да вярва, че не бе родена алчна, но това бяха само остатъци от съвест и страх, умиращи драматично, но завинаги. Искаше да вярва, че не бе способна на предателство, но това бяха само остатъци от идеали, които пропадаха в пъзел от порочни връзки. Искаше да вярва, че не би убила, за да предпази себе си, но това бе просто алиби, чрез което щеше да отрича всичко, докато криеше окървавените си длани. Искаше да вярва в Бог, но това бе просто зов, воден от отдавна изгубената невинност, ронеща се в нозете й като дъжд от стрити кости. Цял живот търсеше нещо, което не можеше да обясни с думи, търсеше нещо у някого и нещо у себе си, и едновременно с това се страхуваше, че един ден ще го открие, че един ден някой ще прогледне, ще погледне право в лицето й, и ще изкрещи от отвращение. Отказваше да стъпи върху твърдата земя, за да върви по нея с нозете си, но знаеше добре, че трябва да го стори, ако иска да съзре болката. Тя бе пътеводителят, отвеждащ душата до всички, невидими пред това, истини. Колкото по – болезнен ставаше пътя напред, толкова по – голямо щеше да бъде дареното познание. Но способна ли бе? Подсъзнателно, откакто бе родена, предпазваше себе си от болката и отказваше да я приема. Страхуваше се от онова, което можеше да й причини. От промените, които щяха да дойдат заедно с нея. Бе пленница на самата себе си. Всеки път щом вземеше решение за живота, който живееше, чувстваше, че ще сгреши и пропадне. Прогони спомена, сграбчил здраво онази детска част от нея, която все още търсеше нечие одобрение. Думите, които майка й бе изрекла в деня, в който бяха влезли в дома на Артър Дегрийдиън, бяха вкоренени дълбоко и имаха способността да преследват, да причакват зад ъгъла и да изискват, да не престават да изискват... Задържа дъха си, за да провери, дали би имала смелостта да умре нелепо Дали бе достигнала онова пълно отегчение от живота? Дали наистина можеше да посегне над онова, което й бе дадено? Дали не се колебаеше? Дали потръпваше от вълнение? Или потръпваше от страх? Дали реално бе толкова покварена вътрешно, че не мислеше за последиците? Хората на разума и порядките, намираха подобни въпроси за плашещи и осъждаха мълчаливо онези, които искаха да научат повече от необходимото им, за да живеят. Виждаха тревогите й като низ от безсмислени думи и смятаха, че проблемите, които разиграваха войната си върху сърцето й, са жалки, маловажни и лишени от смисъл. И въпреки това, ако само един от тях се престрашеше да запита, колко момичета на нейната възраст спираха дъха си? Колко от тях мислеха за смъртта? Колко се страхуваха от нея? Колко я намираха за привлекателна? Колко искаха да отхапят от плътта й и да се върнат обратно при живите? Колко? Колко от тях бяха вече мъртви? Едно единствено запитване, способно да спаси човек, попаднал в краха на дните си. Едно единствено, но въпреки това неспособно за масово разбиране. Едновременно просто и сложно, достатъчно важно, но не достатъчно обсъждано, макар отговорът винаги да бе неочаквано близо. Бе толкова непоносимо и отблъскващо, толкова разтърсващо и болезнено, да живееш под пласт от кожа, която не притежаваш, с душа, която не желае да се подчинява, че би направил всичко, за да я освободиш, освобождавайки себе си с нея.. Мисъл, отворила очите й, дробове, поели дъх отново. Вдишване, издишване, повторение, живот. Каква непоправима загуба на време и чувства. Трябваше да се срамува, макар слабостта да бе изписала единствено мислите й. Простена, отпусна глава назад и почувства твърдия ръб на луксозната вана, в която почиваше тялото й. Защо нещо толкова красиво бе способно да й създаде неудобство? Защо не бе достатъчно добро за нея? Защо не я облекчаваше, отнемайки умората й? Защо изпитваше неудовлетвореност, която не можеше да бъде прогонена от нито една скъпа мебел, бижу или дреха? Защо усещаше иронията във въпросите, които си задаваше, но не съумяваше да изкриви лицето си, за да се усмихне с изтънчеността, от която бе започнало да й се гади... Защо.. Топлата вода галеше кожата й, а горящите ароматни свещи почти съумяваха да разсеян помраченото й съзнание... За миг тишината бе обсебила всяка мебел и кътче, на всеки прекрачил прага, на някой, останал в сърцевината. За миг тишината бе всичко, което жената във ваната, искаше да допусне до слуха си. Той я бе предал. Мъжът, в който се бе влюбила, бе излъгал доверието й, бе споделил всичко, което бе споделял с нея, с някоя друга. Истина ли бе твърдението? Децата ставаха копия на своите родители. Или бе просто поредното човешко извинение? Всеки сам избираше пътя, по който да поеме и никой нито Бог, нито Дявол, можеше да отговаря за последиците, които можеха да бъдат навлечени в името на свободната воля и избор. Щеше ли да стане същата.. като майка си? Почувства студ и потръпна. Не. Майка й бе могъща. Ръка, която посичаше главите на онези, които заставаха на пътя, водещ към целите й, но същевременно и ръка, винаги носеща бяла копринена ръкавица, която никога не омърсяваше – с нищо. Майка й бе права за мъжете, за видовете, за отминалите дни. В онзи ден й бе предала най – важните уроци.. от майка на дъщеря. ₡ - Предупредих те относно фотографиите, Лукас. - изрича сухо баща му – Те трябва да са само хоби, което бързо да забравиш, щом веднъж влезеш в Йейл. - Някога минавало ли Ви е през ум, че може би не желая да го правя. - отвръща тихо; стисва до побеляване позлатените прибори – Може би не желая да влизам в Йейл. Може би – преглъща едва – Може би искам да продължа да снимам. Да го правя сериозно. Баща му вдига към него дълбоките си, тъмнокафяви очи и остава вгледан в лицето му. - Лукас е много талантлив, господин Дегрийдиън! - пухкавите й, розови устни се извиват в добре овладяна, неустоима усмивка, която подканва за отговор, с безумния си чар и престорена невинност- Вчера ми направи няколко изключителни снимки и няма да повярвате, колко красива изглеждах на тях! - студенината и безразличието на едрия, костюмиран мъж са осезаеми, но тя отказва да се предаде и отмята назад русите си къдрици - Наистина, Лукас има огромен талант. Уверена съм! - детското й бръщолевене се превръща в нещо далеч по – могъщо и опасно, когато се пресяга безстрашно и докосва, с фините си пръсти, голямата, топла длан на мъжа, чието изражение омеква необяснимо, но неподправено – Вие също трябва да ги видите и ще ми повярвате, ще ми повярвате, обещавам! - Гледай ти – просъсква с ненавист Гадриъл и присвива очи срещу й – Значи ти си била, ти си пробудила смелостта у по - малкия ми брат! - Защо този път не останеш настрана от това, Гадриъл? - изразът на лицето й е хищен; няма и помен от меката, ефирна обвивка от коприна и шифон, олицетворяваща, допреди минути, хрисимостта в красотата. - Точно ти ли го казваш? Тази, която има най – малко право да се намесва в семейните препирни! - Аз съм от това семейство! - веждите й се повдигат с лекота – Искаш или не! - Не, не си! - изръмжава рязко той, карайки я да потръпва – Не си. Ти си просто едно копеле, без бащино име, натресено на фамилията ни! - Омръзна ми от твоите драми, Гадриъл! Майка ми е с баща ти, а твоята е мъртва! Приеми го най – после и престани да измъчваш всички около себе си! Погледите ти, пълни с ненавист, ме разболяват! - Не споменавай и дума за майка ми, лицемерна кучко! - изръмжава той - Контролираш всяка една малка стъпка на Лукас, но това не ти стига, опитваш да оплетеш и баща ми! - Гадриъл! - дълбокият глас на баща му го сепва внезапно – Що за глупости, по дяволите, си позволяваш да мислиш и изричаш! Та Белона е едва на четиринадесет и освен това е моя дъщеря! - Доведена. - натъртва смело и стисва длани в юмруци – Доведена дъщеря. ₡ Мрачният декемврийски ден потръпна и се сви в одърпаните си одежди. За миг сивотата, обхванала небето, стана по – плътна, а студът, засилил леда в диханията си, вече отдавна бе полазил навсякъде, където бе могъл да открие процеп, а след това и непокрита, от топла материя, кожа. - Помниш ли, как все се застъпваше за мен, пред баща ми? Очите му се зареяха сред снега навън. Не му бе обърнал внимание по – рано, вечно бързащ за някъде в живота си, но сега, когато отново бе с нея, се връщаше смело назад към детските трепети – които не споделяше с други хора. Пред много малко в този свят си струваше да бъде истински. С онези, които обичаха да купонясват до зори, той беше купонджия. А с онези, които вярваха в работата, която извършваха, за да не бъдат делниците им пълни с непотребност и по - сложни мисли, беше равен с тях и вярата им – работохолик. - Мога ли да забравя? Гадриъл винаги скачаше срещу ми, за да захапе гърлото ми. Живее с надеждата един ден да ме довърши. - Мисля, че винаги е бил ужасяващо самотен. И объркан. Някъде дълбоко в него, вярвам, че има топлина, която може да изненада дори и теб. - Някъде много дълбоко. И двамата се усмихнаха в отговор на скептицизма в гласа й. - Обичаше ли го? Внезапно попита. - Любовта е за хора без разум. - Та, обичаше ли го? - Харесвах го. Нещо достатъчно, за да ме накара да си тръгна тихо. Замълчаха внезапно. Той се колебаеше. Не смееше да прибързва с думи и дела, когато ставаше въпрос за някой, за когото истински му пукаше. Тези хора, за него, бяха толкова малко и толкова важни, че изпадаше в ужас при мисълта, че можеше да ги посъветва грешно и да обърка и без това обърканите им сърца. - Убедена ли си, Белона? - отправи настоятелен поглед към съвършения женски профил – Защото, ако е плод на чиста импулсивност, ще бъде трудно да поправим щетите. Двигателят работеше неуморно. Бръмчеше остро, пред зоркия поглед на зимната картина. Таксиметровият шофьор барабанеше нервно по кормилото, а от радиото се носеше „Нека вали сняг“ на Дийн Мартин. - Ти знаеш най – добре от всички, Лукас - пъстрите й, живи очи подчиниха неговите, поради факта, че излъчваха мрачна решителност, която, в този момент, не желаеше, за нищо на света, да се снишава, а кестенът у неговите, спрямо нея, не умееше да бъде нищо по – различно от дълбока, плаваща топлина - Никога не съм била от жените, които вземат решения с някаква определена схема или точкова система от „положително“ и „отрицателно“. Аз мислих, Лукас. Аз мислих толкова дълго, че нерядко ми се стореше, че ако продължа, просто ще умра от възможностите, които ме наобикаляха, приемайки за свои образите на най – големите ми страхове. - Предполагах това - взе ръката й в своята, стисвайки я окуражаващо - Успокой се, поеми дъх и ми кажи, имаш ли някакви конкретни планове? - Ще изплюя камъчето на семейния обяд. - твърдо изрече - Ще съобщя за отменения годеж с Брен, ще съобщя и че ще прекъсна следването си в „Браун“.. - Ще прекъснеш? - Не точно.. Ще си дам почивка. – прокара пръсти през косите си – Става дума за година. Просто една година, в която искам да разбера коя съм и какво всъщност искам да правя с живота си.. - А Брен? - попита сухо – Моят познат явно е свършил повече от добра работа. - Синът на преуспял френски бизнесмен, заедно с новоизгряваща френска актриса, на романтична вечеря, с последвало продължение в хотел „Риц“. Докато разглеждах фотографиите, можех да видя как биха озаглавили изневярата му, в някои от вестниците в Париж. - Заплаши ли го със снимките? - Разбира се. Ако се разчуе – би му донесло огромни неприятности с баща му. Бях добър улов и за двамата, но всичко свърши. Предупредих го да си държи езика зад зъбите и да се придържа към тезата, че сме разбрали своята несъвместимост, в последните месеци, и сме решили да се разделим по взаимно съгласие. Това ще облекчи нещата и за него, и за мен. Не искам никой да знае, че съм жена, на която са изневерили. - Не се тревожи – кимна той – Взимаш решение за себе си, а това не може да бъде лошо, без значение, какво ще бъде мнението на останалите около теб. А аз ще остана - докато им казваш .. и много след това. - Благодаря ти, Лу. - тя положи длан върху неговата, усмихвайки се уморено – Не знам какво бих правила без теб. - Ти? - той се засмя сърдечно – Та ти си дявол под параван. С мен или без мен - ще преминеш през всичко. ₡ Неделните обяди, в неприлично скъпи ресторанти на територията на Горен Ийст Сайд, бяха дълбоко презрени от децата, членове на семейство Дегрийдиън, но никое от тях, дори и не обмисляше възможността, да сложи край на традицията, чието начало бе поставено преди петнадесет, изпълнени с взаимно неодобрение, години. И затова, поради малодушие, премесено с безразличие, всяка първа Неделя от месеца, с малки изключения, в лукс, в който можеха да си позволят да бъдат разположени единствено привилегировани личности и придружители, с пиперливо настроение на гръб и множество остроумни до хапливост коментари, на една маса се събираха Гадриъл и Лукас Дегрийдиън, тяхната доведена сестра Белона, майка й Елизабет и бъдещият й съпруг и баща на момчетата, Артър; американски милиардер, крал на недвижимите имоти, инвеститор и строителен предприемач, живеещ на двадесет и осмия етаж на Дегрийдиън Талуър, с отличен изглед към Сентръл Парк. Трите визуално прекрасни деца, допълващи едно от най – влиятелните семейства в страната, достатъчно големи за последиците, но не достатъчно смели за короната, не изказваха волно всичко, което искаха да изкажат, и продължаваха да изпитват живо туптяща ненавист към властта, която техните, така наречени родители, управляваха над семейните, освирепели мигове задуха, давещи ги в мътна продължителност и фалшиво благотворие. И в каквото и да уверяваха себе си, не можеха да отхвърлят този вид подмолно господство. Можеха единствено да се престорят, че то не съществува, а това бе признак за явна слабост, преследваща ги в най – тихите им нощи, отравяща елегантната обстановка, в която се намираха, всеки път, в който бяха принудени да се срещнат така, сякаш се интересуват истински от неволите и победите на другия. Тези презрени, семейни сбирки бяха за тях като окови към които се чувстваха странно привързани и които не можеха да счупят и зарият в земята. Като горчиви, но познати моменти, за които мислеха, когато оставаха сами с тишината. - Как върви хобито ти, Лукас? - сухо подметна Артър, хвърляйки на сина си един от най – пренебрежителните погледи, на които бе способен, като продължи да реже сочното месо в чинията си, на малки, идеално подравнени парчета – Същото заради което не влезе в Йейл. Лукас Дегрийдиън седеше от лявата страна на баща си, точно до брат си Гадриъл, от който бе с четири години по – малък - той на двадесет и шест, а Гадриъл на тридесет. Бяха братя свързани по кръв, но отдавна отдалечени и чужди. Косата му, с цвят на лешник, изглеждаше небрежно разрошена, но истината бе, че всеки кичур от нея бе на мястото си така, че да го направи да изглежда по хлапашки чаровен и безвреден. Нещо, което бе дълбоко заблуждение. Тъмните очи, които бе наследил от баща си, бяха проникващи и будни, опасни. - Считам, че моето хоби – натърти с лъчезарна усмивка – Върви добре, сър. Щом „Гучи“, „Армани“ и „Диор“ го оценяват. Освен това имам да ви съобщя нещо – вдигна чашата си с плодово вино, привличайки погледите на масата върху себе си- Поздравете новият фотограф на „Вог“ тук в Ню Йорк. Белона Ан Лорейн примигна изненадано. Елегантните й, бели пръсти, стиснаха неосъзнато ножът и вилицата, с които се хранеше. - Лукас! Изрече името му, а той я погледна със задоволство. Винаги, когато се обърнеше към нея, очите му съдържаха чистосърдечност, която не личеше да проявява към останалите членове на семейството си. - Това е прекрасна новина! - възкликна, а устните й затанцуваха в горда, неподправена усмивка – Трябваше да ми съобщиш веднага. В момента, в който си я узнал. - Факт е от две седмици – той повдигна лековато рамене – но исках да ви информирам в подходящ момент като този, когато сме всички заедно. - Поздравления, братко. - Гадриъл прояви сдържаност, която можеше да бъде сбъркана за безразличие, но истината бе, че бе доволен от успеха на брат си – Добро постижение за теб. - Благодаря. Такова е. - кимна, а трапчинките му подсилиха заряда на усмивката, която не слизаше от лицето му, въпреки изсумтяването на баща му – Означава за мен признанието, което винаги съм чакал. „Вог“ е Библия, а аз съм вярващ. - Това е прекрасно за кариерата ти, Лукас. - Елизабет Лорейн се усмихна меко, докосвайки ръката на Артър, за да предизвика вниманието му – Какво ще кажеш, Лукас да фотографира сватбата ни? Вярна на стила си, тя носеше около шията си перли. На четиридесет и четири бе все така стилна и същевременно с това – характерна. Манкьорът й бе безцветен, а устните естествено розови. Носеше пясъчно русата си коса на небрежен кок, а бялата риза и дълго палто, цвят пепел от рози, подчертаваха женствената свежест, която лъхаше от нея. Като собственик на една от най - елитните художествени галерии в Манхатън, тя имаше определено амплоа, което никога не напускаше. - Считам че това би било едно вълнуващо преживяване – сините й очи заискряха увещаващо срещу мъжа в бледосив пуловер и панталон с цвят каки - А и кой по – добре би съумял да отрази любовта ни? Артър въздъхна, потупа дланта й и кимна уморено. Днес бе заменил деловия костюм, който почти винаги носеше върху себе си, така както се носи идентичност. Посивявялата му коса бе леко пригладена назад, изваждайки на показ красивото му, скулесто лице, придобило още по – голяма мъжественост с годините. - Както решиш. Елизабет се усмихна смирено и кимна. Макар и с труден характер, Артър умееше да се вслушва в нея. Тя бе дошла в живота му неочаквано и непосредствено след смъртта на съпругата му – Лидия – тогава, когато Гадриъл бе на петнадесет, а Лукас на единадесет години. Макар между него и Лидия да не бе съществувала пламенна любов, двамата бяха обвързани от родителите си на крехка възраст и бяха изградили стабилна връзка, опираща се на уважение и признателност, и когато ракът я бе отнел от дома им, той бе почувствал себе си безпътен, а децата си безнадеждни, сами и лишени от всичко. Когато бе срещнал Елизабет, млада, борбена, работеща неуморно, за да опази художествената галерия, наследена от баща й, той бе почувствал у себе си нещо, което не бе срещал преди на пътя на живота си. Страст. А осемгодишната, по това време, Белона, бе обикнал от пръв поглед. Дете, толкова харизматично като нея, нямаше как да не разнежи сърцето му. - Хубаво е, че след петнадесет години, ти татко – наблегна Лукас – най – после намери куражът да узакониш връзката си с Елизабет пред всички богове! Артър погледна към усмихнатото лице на сина си. Лукас от дете изричаше неудобните, за останалите, неща, с широка усмивка и светъл, невинен поглед. - Надявам се това, с което се занимаваш да е добро за бъдещето ти, Лукас, въпреки че навремето отхвърли всичките ми препоръки. Аз, вече на петдесет и шест години, считам, че съм изпълнил дълга си и в личен, и в професионален план. Не съм имал свободата, с която ти и брат ти разполагате сега и съм поел от рано семейния бизнес, поддържайки го печеливш. Дал съм достатъчно от живота си, за да осигуря това семейство. От уважение към майка ви, аз и Елизабет не бързахме да узаконим своята връзка, но времето да се обвържем така, както е редно, дойде. И двамата с брат ти сте самостоятелни мъже. Време ви е да подготвите почвата за свои собствени семейства. Белона също е поела по пътя си. Така че коментарите са излишни. - Уважение? - натежал от яд, гласът на Гадриъл, посече въздуха помежду им – Та те заживяха в дома ни само година след смъртта на мама. Това ли наричаш уважение, татко? Гадриъл Дегрийдиън не приличаше на по – малкия си брат нито физически, нито по начина, по който водеше битките си и отношенията си с останалите хора. И докато Лукас умееше да притиска със своята миловидна безочливост, то Гадриъл не криеше мнението си и го заявяваше директно, печелейки си повече негативи, отколкото разбиране и похвала. Пресметлив, като баща си, той купуваше предимно компании с финансови затруднения, разделяше ги на части и ги продаваше изгодно. Разрушаваше и употребяваше пряко властта и влиянието си, и не придаваше на лицето си мекота, която не усещаше да притежава и в своята вътрешност. Русата му коса бе пригладена назад, засилвайки силното излъчване на лицето му. Зелените му очи бяха винаги хладни и остри като ками от стомана. Носът бе правилен, скулите ярко изразени, а устните чувствени, но поставени в сериозна линия. За тридесет години той бе научил, че на този свят единствено парите имат значение. Те даваха възможността - човек да разполага с човека. - Водим тази дискусия от твърде дълго, Гадриъл – изрече някак по – меко Артър - Можеш да ме съдиш, да упрекваш мен и Елизабет, така както правиш от дете, но не можеш да отнемеш правото ми да продължа живота си с жената, която е била до мен през всичките тези години. До теб и Лукас също. - Не искам да отнемам правото ти, татко. Нито да упреквам. - Гадриъл стисна челюстта си – Но не мога и да ти позволя да говориш, че си чакал този брак петнадесет години и не си го осъществил досега, само заради уважението, което си имал към майка ни. И двамата знаем, че не е така и че уважението никога не е имало, и няма да има нищо общо с решението ти. - Мисли, каквото решиш, но аз уважавах и продължавам да уважавам покойната ти майка. Това никога няма да се промени. - Уважението не е като любовта, татко. Не е. - Не започвайте тази тема отново - Лукас скръсти ръце пред гърдите си, допускайки върху устните си насмешлива усмивка – Няма да стигнете до никъде, а останалите ще свършим отегчени до смърт. - Всъщност - внимателно изрече Белона – Аз също имам какво да съобщя днес. Гадриъл остана мълчалив на мястото си, взирайки се в нея. Тя носеше семпли дънки „Деним“ и бял, кашмирен пуловер, широк за женствената й фигура. Русите й коси, в топъл, меден нюанс, падаха около сърцевидното й лице като водопад от дълги, вълнисти къдрици, а в красивото й, ангелско излъчване, се отразяваше декемврийското слънце, докосващо високия прозорец до който бе масата им. Лукас я обожаваше, да, от момента, в който бе дошла в семейството, но той я ненавиждаше. Пъстрите й, бадемовидни очи, бяха пълни с тихо предизвикателство и живот. Добре оформени вежди, малък, тънък нос, пълни устни и правилна брадичка. Тя бе красива в своите двадесет и три години и той не можеше да го оспори, но можеше да оспори морала й, липсата й на класа, на положение, на тежест. Никога не би могла да притежава изтънчеността, която й бе нужна, за да бъде част от фамилното му име – майка й също. - Какво има, Белона? Напрегнатостта в стойката на Елизабет пролича осезаемо. Тя предвкусваше новина, която изобщо нямаше да й се понрави, а дъщеря й имаше навика да бъде от хората, сервиращи й неща, които не бе могла да предвиди. - Аз.. - заекна Белона - ..мисля че ще пробвам да подпиша договор с издателство. Обичам да пиша от дете и искам да издам нещо свое. - Това е добре, Белона. - поде Артър – Хубаво е, че популяризираш своето хоби. - Благодаря, Артър – смутено промълви тя – но има и още нещо. Тя потърси очите на Лукас, които бяха впити в нея. Той й се усмихна окуражаващо и кимна, насърчавайки я да говори свободно, отдавна минал по пътя на срама, по който и тя самата щеше да върви от този ден нататък. - Реших да напусна „Браун“. - Не е време за шеги, Белона. Мрачното спокойствие, което Елизабет проявяваше, когато бе бясна на някого за нещо, бе това, което караше дъщеря й да се свива вътрешно, желаейки да избяга от въздуха, който я душеше. Но никога не го правеше. Сякаш бе рутина към която се придържаше. Оставаше скована, но на място. - Не е шега, мамо. Решила съм го. Моля те, приеми го. - Брен знае ли? - Разделихме се. Това е другото, което исках да ви съобщя. - Тези съобщения – нямат край. - подхвърли самодоволно Гадриъл. - Решила? Нима? И как възнамеряваш да поемеш последиците от решението си? - Моля те за подкрепа, а не за скандал. - Ти си моя дете, моя инвестиция. Аз инвестирам в теб, в образованието ти, което трябва да ти донесе един добър живот. Но ако ти си решила, както казваш, да изгубиш този шанс, даден ти от мен, то аз няма да ти се противя. Следвай решенията си, но знай добре, в тях си сама. Имам пари единствено за университета ти, имам пари за отличния ти стандарт на живот, но само като студентка. Щом отказваш да следваш, то от този ден нататък ще се справяш със всичко сама. Щом мислиш че можеш да вземеш такова решение, то можеш и да се грижиш за себе си. Намери си къде да живееш и как да плащаш всичките си разходи, които уверявам те, не са малко, а ако се справиш, то тогава съм съгласна, че правото ти на избор е било узряло за ползване. - Не мога да повярвам, че ми причиняваш това... - Не ти причинявам нищо. Давам ти правото да живееш живот, който явно искаш да живееш. Нищо повече. - Исках подкрепата ти, майко, а не отчуждението ти! - Ще си купя книгата ти, ако излезе наистина. Ще ти е нужно, ако това ще те издържа.. - Аз ще я подкрепя. - Лукас заговори спокойно, пропускайки острия поглед, който брат му впи у него – Освен това мисля, че човек не трябва да прави това, което го прави нещастен. Било то висше образование или..висша връзка. Така че.. можеш да дойдеш при мен, Б. - Искаш да подведеш в безсмисленост още някой от семейството ли? - твърдо изрече Артър. - Татко – държа на точността – аз никога не съм подвеждал някой от семейството, дори напротив, винаги съм готов да подам ръка на всеки един от вас. - Разбирам гледната ти точка, Лукас – поде студено Елизабет - Но това не е твоя работа. - Та нали всички ние сме едно семейство, Елизабет, как така това не е моя работа? Тя замълча. Очите й горяха. - Съгласен съм с решението ти, дори мога да се поставя на твое място и да разбера страховете ти, а баща ми дори по – добре от мен, все пак .., но всички ние имаме правото да реагираме на обстоятелствата, нали така? Погледнато от тази гледна точка..аз не се противопоставям.. но правя своя избор. И той е да подкрепя по – малката си сестра в решението й – било то печелившо или катастрофално. - Правиш й услуга – подхвърли сухо Гадриъл – Лоша. Лукас игнорира брат си и се взря меко в Белона. - Колкото до издръжката ти, Белона, не се страхувай. Ще ти се намери работа, а дотогава, аз ще се погрижа за всичко, от което се нуждаеш. Ще те подкрепя изцяло в това, в мечтата ти. Аз вярвам, аз съм живото доказателство за свободна воля и успех. Така че.. .да вдигнем тост, а не шум, за новото начинание.. Наздраве! - Планирахте ли го? - попита Елизабет – Това толкова героично признание и ..развръзка? - Децата ..трябва да се подкрепят едно друго. Гласът на Белона бе ледено студен. Тя се изправи и погледна право в майка си. - Това трябва да донася радост у родителите. Нашата красива сплотеност. А сега ме извинете.. Не съм вече на висотата, която ми е нужда да остана на място, толкова привилегировано като това! - Сестрице – подхвърли ведро Лукас – Мисля да те последвам.. Всеобщото неодобрение....ме убива. - Лукас! - изръмжа Артър. - Татко.. Аз съм човек на изкуството, а ние, леките личности, не умеем да оставаме в атмосфера, която ни влияе зле. Съжалявам, всичко е заради проклетата чувствителност.. - Надявам се, че можеш да отстояваш решенията си, Белона. - Елизабет разпозна напрегнатото изражение, в което бе потънало лицето на дъщеря й; тя не бе уверена в себе си – Хора, която не умеят да се справят с тежестта на изборите си .. губят всичко. - Аз .. - Но дори и така – прекъсна я - Ти си моя дъщеря и когато осъзнаеш, че грешиш, не Лукас, а аз и Артър ще бъдем тук, за да поправим всичко, въпреки това, което и двамата демонстрирате с такава детинска лекота в този момент. Затова обмисли крачките си добре, намираш се в най – опасните години от живота си. Решения - като твоето – могат да създадат последици, които да носиш на раменете си завинаги. - Аз съм твоя дъщеря до мозъка на своите кости си, мамо. И точно заради това – очите й се изпълниха със сълзи, които нямаше да пролее - трябва да знаеш, по – добре от всеки тук, че аз няма да се върна назад.. - преглътна, сведе поглед, но след това го вдигна рязко и се взря в очите на майка си - Това, което ти мислиш че е добро за мен, аз усещам като каишка, която ще ме стиска до момента, в който просто ще ме убие..А аз не съм готова да бъда такава, не съм готова да бъда по този начин. Затова ако ти искаш да дойдеш при мен, някой ден, ела, уважи моята посока, а ако не искаш - съгласна съм и ще порасна до там, че някой ден ще те разбера. Но недей да идваш при мен, ако си решила да ме задържаш там, където съм нещастна, нито идвай, за да ме връщаш там, където не искам да бъда.. Обичам те и те уважавам .. Но моя избор - това е, което ще следвам, прости ми го, когато си готова. А на теб Артър .. благодаря за всичко, което си правил за мен и съжалявам, ако думите ми са те разтревожили – усмихна се сковано срещу лицето на мъжа, който се опитваше да изглежда непробиваем отново – И моля те не вини, Лукас. Той е добре възпитан. Прави това, което всеки един добър брат би направил за сестра си. Освен това е успял дотолкова, че може да си го позволи. Колко хубаво ще бъде - ако просто го видиш. ₡ - Направих го – прошепна и спря; Лукас я погледна разтревожено за миг, но след секунда върху лицето му засия искрена усмивка – Освободих се.. От годежа, от университета, от мнението на родителите ни.. Имам цялата плашеща свобода в ръцете си. И сега какво .. И сега какво, ако падна? - А ако се издигнеш? - тя го погледна с разширени от страх очи – Какво ако се издигнеш? - С този мой късмет? От очите й се отрониха онези едри сълзи, които не бе могла да пролее пред майка си. Лукас стисна силно дланта й. Погледна я. Бе бил точно там, където се намираше и тя сега. На най – страховитото място на света. Там, където правилно и грешно се срещаха. И нямаше никой, който да се намеси в избора. Нямаше никой, който да познае посоката на вятъра. Освежаващо и ужасяващо. Чувството за свобода и отговорност. - Изгубих – отрони се от устните й – Всичко.. - Спечели – натърти той – себе си. - Страх ме е.. - Добре.. Това чувства всеки, който взима сам решенията си. Страх. И това е добре. Защото те е грижа. А когато те е грижа.. Не можеш да стоиш и просто да се усмихваш. И е хубаво. Точно този страх ще те държи в напрежение. Той и думите на хората, които не са ти повярвали. И един ден ще бъдеш благодарна и на тях и на него. И ще помниш тази вечер, в която всичко за теб истински е започнало - докрая на живота си. - Няма да ме оставиш.. нали? Той се усмихна. Очите му блестяха. Поглед, който един човек даваше на друг само тогава, когато помежду им бе родена и отгледана истинска загриженост и застъпничество, които не можеха да бъдат обяснени, но се проявяваха винаги тогава, когато единия от двама им бе поставен в момент – на без изход. - Никога. - обеща – Дори да не ни свързва и една капка кръв, за мен ти винаги ще бъдеш човек, който не мога да оставя зад гърба си, който не мога да изтрия и напусна. Няма да се наложи да гледаш гърба ми, Б. Защото ти никога не ми показа своя. - Аз ще го направя. - твърдо изрече Белона – Аз няма просто да бъда – добре – аз ще бъда много повече от това. Аз ще се справя, Лукас. Това е моето първо самостоятелно решение. ₡ “Трябва да страдаш, Джулиън“, каза му циничният Жозеф Карден, докато му подаваше последната си книга с мътна, пробождаща поезия, „Трябва да страдаш толкова, че да ти се иска да умреш на двадесет и две, вместо на шейсет и седем“, погледна го с пронизващи, пъстри ириси, златисто – кафяво одухотворение, издиша дима от цигарата, догаряща между пръстите му, и извърна очи към залеза над океана, рисуващ лицата им в пламъци, „Това е да съвкупяваш чувствата на цяло стълпотворение от хора, това е да ги преживяваш и изпитваш, без да ги притежаваш, без да бъдат твои.“, грубите му, дълги пръсти докоснаха несъзнателно стария часовник, обвил китката, като подчинена на волята змия, а устните потръпнаха, за да сдържат стенание,„Да страдаш за онова, за което останалите не биха могли да понесат да страдат и не само, да си влюбен в тази смазваща скръб, да се молиш да не те напусне. Това е, снижи глас до поверителен шепот и отдръпна ръка от дантелено минало с неуморно тиктакащи, вечно съществуващи, остри, болезнени спомени, същината и безсмъртието на и във изкуството. И не ще бъдеш забравен.. Чрез болката, чрез нейното ехо, чрез нейният звук, но и няма да бъдеш способен да обичаш.. никога и никого повече от нея.“ ₡ - Жозеф Карден беше истински - изрече Джулиън – Човек роден, за да бъде употребен от изкуството. - Той отне живота си, Джулиън - напомни доктор Милър – А това е срещу природните закони. - Според кого? - учтиво попита, облягайки се удобно в мекото, кожено кресло – Аз също се надявам един ден да разполагам с правото да се обеся, когато сам реша. - Мислиш ли за това? - Не. - категорично отвърна – Ако питате дали имам самоубийствени мисли, не, не планирам, как извършвам всичко – тихо и спретнато – не съм човек, който би изгубил време по този начин. Ако един ден реша да умирам – просто ще умра. - А славата? Как ти се отразява тя? Като какво я възприемаш? Как я виждаш? - Желаех да бъда на това място. То доказва съществуването ми. Не позволява на определени хора да забравят определени неща за него. Разбирате, нали? Тя, славата, ми носи вид удоволствие. На мен ми харесва да бъда познат, но не ми харесва да ме питат за това. - Сега виждаш ли себе си ясно, Джулиън? Когато толкова много хора знаят кой си, на какво си способен и къде отиваш? - Не мисля че искам да бъде видян истински. Нито от себе си, нито от хората, които ме харесват по какъвто и да е начин. Знаете ли.. аз всъщност не мога да ги видя. Там на сцената. А те вярват, в сърцата си, че мога да опозная лицата и съдбите им. Не е така. Прожекторите винаги са силни и винаги са в очите ми. Не мога да съзра нищо повече от мрак и светлина. Но мога да чуя. В това е целия смисъл за мен. Музиката е това, което може да ни свърже, нали? Нищо, което да видим, но всичко, което да почувстваме. Не е нужно да се познаваме, не е нужно дори да се докосваме, за да разбираме. Ако нямах това.. Аз навярно щях да бъда.. - Мъртъв? - Навярно нямаше да има голяма полза от мен, ако не правех това, което правя сега. Истина е, че встъпих в шоубизнеса с абсолютна наивност, но не съжалявам толкова често, колкото повечето хора около мен мислят, че съжалявам. Дори напротив. Минах през всички етапи, но бях там. Тръпката да бъда пред тези хора, които не виждам... Не искам да звуча егоистичен, но какво пък.. Винаги съм бил и ще бъда хлапе, което държи да има всичко.. Така че нека не се лъжем, докторе. Квалифициран съм. Само загубеняците се отдават на училището, безропотно, без да виждат полза от уроците. Не съм тук, за да излекувам душата си.. Тук съм защото ме дават по новините, а това изисква здраво тяло и ум, така че.. Да не губим време... Терапията, хапчетата, усмивките.. Това е част от играта...Какво бихте показали на някой като мен? Сърцето ми познава всичко .. А вие, квалифициран ли сте?
  2. Здравей, драги самоубиецо! Скачаш ли? Мислиш ли, че в това се крие свободата, а простотата, а улеснението на нещата? Мислиш ли, че тук е края, че отвъд ще те познаят, ще те пожелаят, сладко ще те оправдаят? Мислиш ли, че там е светлината и луната, и края на несправедливостата и на лъжата? Мислиш ли, че е учтиво в предсмъртното писмо да пишеш - не красиво? Мислиш ли, че е добро? Мислиш ли, че е изкуство? Да провиснеш на дърво, да се натъпчеш с чувство? Мислиш ли, че е смелост истински голяма - да прережеш вени в вана? Или да се хвърлиш от високо, да потънеш на дълбоко? Какво си мислиш всъщност ти? Хайде, казвай, не мълчи. Че смъртта ти пасва, че краси? Че бързо, лесно - ще те сполети? Нека кажа ти, приятелю - да знаеш - и със смъртта от мойте думи да се запознаеш. Тя не е никак работлива - бавно идва, тихо си отива. Чакаш я - в нищото стоиш - в асансьора мрачен - но ни надолу, ни нагоре ти вървиш. И не мирише на цветя, нито виждаш светлина. Всъщност тя мирише на лайна и няма нищо - само самота. И мирише на урина, на безволие и зима. И на спазми, и на глад. На празен поглед в мрачен ад. На чакане, на лоши мисли. Смъртта мирише, драги - тя си е убийство. И в нея няма нищо мирно, нито свято. Смъртта е разделение на тяло от душата. И не, това не естествено красиво - смъртта е нищо уродливо. А за онзи, който тихо чака - някой друг да си даде душата. Смъртта е .. молена, желана. Не е красиво щом дълго време никаква я няма. И душата идва, и се връща. И не значи нищо нито думата "обичам", ни "прегръщам". Затова - преди да скочиш - и това ужасно дългичко да се проточи. Пак си помисли - и назад се ти върни. С живота по - добре се ти сбори. Напред да ходиш сам се научи. Всички свои романтични, смъртни мисли забрави. Щом не те вика тя - не я търси. Че има много дето искат да живеят, запомни. А със смъртта се сблъскват и няма кой да ги спаси. А аз съм - автор по душа- ако паднеш долу- ще опиша и това.
  3. Слънцето ме заслепи и аз го гръмнах. Бам. И всичко приключи. Между мен и неодобрението лежи тишината - от намеци - урок не се учи. Аз просто казах - стига - и го гръмнах. Правя така, както правя. Когато нещо ми блесне в очите - хващам и стискам и давя.
  4. Звярът в мен е жив, а сякаш бях го оковал. Сякаш бях го вързал и запрял - сякаш бях го надиграл. Сякаш бях го позабравил, наметнал бях във бяло своето палто. Сякаш бях го истински оставил - всички алени нюанси в центъра на злото му око. Но го усетих в мен да вие - вчера. Усетих го да вие днес. Звярът в мен е жив, за Бога. И не го е грижа - за моя спретнат, изигран прогрес.
  5. Бонбен механизъм се задейства, някъде под нечии яке. Някъде в нечие сърце, това бе последната капка. Някъде - някой уби - някого, но не разбра и бързо отмина. Онзи, с бомбения механизъм в якето, днес почти се срина. Една нишка на един живот, днес безвъзвратно се скъса. Утрото няма да дойде за много, а за колко от нас ще го има?
  6. Виждам болка. Тя е в ириса, не е в отронената ти сълза. Остава там, навътре в окото. Не може да я отмие капчица вода. Нещо ми казваш, нареждаш, споделяш, а аз гробовно мълча. Ти знаеш ли за ужаса бездушен, който дебне в човешката душа. Тя безсмъртна е. И той със нея. Не се губи. Там стои. На мрака дълга епопея. Човешката душа е пълна с ужаси, уви. Но ти споделяш ли, споделяш. И истини споделяш, и лъжи. А в мен не трепва нищичко за тебе. Във мен отвътре нищо не гори.
  7. Денят е праволинеен. Тик -так. Ах, какво добро момиче. Преброй минутите, раздели ги на чувства, времето тече ли, тече.. Имаш толкова много малки диаманти в скута. Тик-Така. Броиш ли, броиш.. Нощ и ден. Какво добро момиче. Работата за днес, не ще се вмести в утре. Тик -так. Тази плаче, онзи също. Дай им диамант, остави да го гледат. Тик -так. Каква добро момиче. Не оставяй нищо за себе си.
  8. Руша се във въздуха. Засипвам всичко. Ти заспиваш някъде там. Аз повръщам чувство. И пускам водата. Гледам го как потъва. В три през ноща. Някой ми говори. Виждам усмивки. Гнусно е. Полепва по мен. Лъжите са винаги такива. Лепнещи. Като теб. Някой ме докосва. Повръщам чувство. Гледам го как потъва в сифона на банята. Вече е пет, а ти спиш, някъде там, където няма мръсни пръсти. Слънцето изгрява. Повръщам чувство. То просто изпълзява, удря пода и изчезва. Броя секундите. В девет сутринта.
  9. Не идвай тук - буря е. Студено е до там, че кожата синее. И ронят се отгоре леднни късове. И сякаш нищо тук отдавна не вирее. А аз съм в центъра на този мраз. Така ме е обхванал - дълбоко вцепенение. И вече не дочувам твоя глас - с теб говори призрак, мое отражение. Не идвай тук - че шумно е. Не мога да те чуя, а това във мене всичко предизвиква. Но после някак стихва - в снега изгубвам те, тишината вътре в мен сред шума -стена изниква. Поданник съм ням на режещ звук. Ледът дълбае, ледена усмивка. Не идвай тук - че страшно е. Някъде навътре, някъде дълбоко - в мен се води битка.
  10. Днес прекърших някого защото някого прекърши мен. Но не изпитах онова, което някога би изпитал някой като мен. Не трепнах и не почувствах болка, вина не срещнах, нямаше я в мен. Днес прекърших безразлично някого - защото някой бе прекършил мен. Усещам рози дето вехнат, някъде далече там. Змии обивам върху свойте китки - не ще бъда вече сам. Деградирам и разбирам, колко точно ти ми взе. И как със същите очи, с които имах аз към някой вчера, гледал си ме - с поглед на убиец, гледащ жертва, знаеща,че ще умре. Давя се в растежа си порочен, всяка кост се чупи, Всеки ъгъл се руши. Студ е там, повдигащо леплив. Там никой, никой не е жив. Не усетих точно, докато повръщах чувства, кога чудовище от гнилоч сътворих. Но не искам никога да го напускам, щом образа му с моя припокрих.
  11. Никога не се променяш ти. Все такъв си – плаче ти се, а се смееш. Полагаш опрощаващо ръка и продължаваш във смиреност, кротко да живееш. А аз във огън цял живот горя. Във непримиримост съм - събирам всичките пороци. И тайно ненавиждам в тебе онова, което прави те такъв, какъвто си – добрякът просяк. И завиждам аз – на теб и твойта простота. Как лековато сълзи триеш, а се смееш. Да докосна аз подобна висота, в плът на Дявол съм, не мога, и не смея. Затова до мен все още те държа. В доброта ти - глава полагам. Прощаваш ми, прощавам ти, нали така? Добро във зло, поклон пред вечното разпятие.
  12. Аз и ти - един ден ще се събудим. Не ще бъдем вече на двадесет и една. Ще бъдем по – стари, по – мъдри, светът ще е шарил по наш'те лица. В прозорци през завеси ще се взрем, за да си спомним всичко, което някога сме търсили, оставили. И нещо в нас ще затупти, ще зареве, нещо отдавна, потулено, забравено. Ще си спомним онова, което сме били, онова, което сме опитвали, направили. Ще си спомним как сме били двама – само аз и ти. Как от гордост всичко сме забравили. Как сме тръгнали, обърнали сме гръб. Как последвали сме чуждите пътеки. Как сме съжалявали дълбоко всеки път, в който срещали сме новини - един за друг - от всеки. И ще сведем поглед в този ден, тихо ще въздъхнем, не ще смеем да заплачем. Ще тръгна аз – в безизразност – смирен. За тебе знай – все още вътре – в мене – всичко – обич – плаче.
  13. Това е първа книга. Иначе съм я писала много малка, докато това е от погледа на по - голямото ми Аз.
  14. i. „ Хората бягат..“ Някой му каза. „ Бягат, за да отслабнат. Бягат, за да забравят. Бягат, за да продължат да живеят защото ако само за миг си позволят да спрат и посрещнат вятъра, който са предизвикали с отчаяното си тичане, не биха оцелели.“ Погледна в огледалото пред себе си и се усмихна защото реши, че изглежда поразително мъртъв, а това го развесели така, както го развеселяваха и печалните лица на клоуните с балони в ръце, застаряващи в цирк „Отчаяние“. Всичко бе в постоянно движение. Сякаш нищо никога не можеше да спре. Освен него. Защото се чувстваше твърде тежък. Върху този стол, в тази стая. Но никой от хората, които се въртяха около него, никой, дори само един, не бе способен да прозре това негово интересно, но обезпокоително състояние. Всички те бяха твърде заети да разговарят помежду си, да се поздравяват за успеха, да поздравяват и него, да опразват съблекалнята му. За да остане накрая сам. С усмивката си. С цялата пареща възможност, която светът можеше да предложи на човешко същество привилегировано толкова, колкото привилегирован бе той. Издиша дима от цигарата си, догаряща бавно между неподвижните му пръсти, и проследи, със странна обсебеност, начинът, по който гъстата, отровна пелена потъваше в повърхността от стъкло, отразяваща образа му. Щеше да ги види на така очакваното от тях афтърпарти, където тревата, наркотиците, алкохолът и сексът щяха да запълнят вечерта и часовникът щеше да завърти стрелките си, за да го върне на краката му следващата сутрин. Временно кисел. Достатъчно разпокъсан. И създаващ. Песен много по- добра от предишната. Главоболието помагаше. Без него никога нищо нямаше да е същото. То бе любимото му безобразно пулсиране, започващо като шепот, свършващо, като разбиващ се срещу стените на мозъка му, вик. И винаги си го биваше. Никога не го разочароваше. Особено в късните, мрачни следобеди. Когато бе най – силно. Тишината бе като барут. Взривоопасна. Твърде страшна. Пораждаше у него идеи и представи. Но всичко можеше да върви по дяволите – неудобствата бяха шедьоври. Онези, които не го познаваха, казваха за него, че не е нищо повече от един разсеян, егоцентричен типаж, изгубил разум - ненавременно - заради надареността си да създава музика, способна да принуди човешката душа да се влюби и разпадне, разбрала смисъла на своето собствено пагубно съществуване. Но те винаги грешаха, заговореха ли за него, особено, когато достигаха до извода, че талантът му идва от неговата непорочна чувствителност. Именно затова той обичаше да се среща с тях. Да ги открива и да развенчава представите им, да поглъща и омагьосва душите им, за да подкосява и отнема краката им, за да изпитва тяхната истинска, неподправена болка, за да я чувства чрез тях, но по – силно от всеки друг, който някога са срещали или им предстоеше да срещнат. Неговата хамелеонова душа струваше всичко на всеки, който не притежаваше и не познаваше свободата на открития хоризонт, изгарящ пред погледа на човек, роден за да умре, а не за да живее в греха и падението на едно различно, истинско, осакатено, увековечено – изкуство. Сърцето му бе непостоянно, изменчиво и дръзко. Смилаше лесно онова, което бе способно да съкруши хора, далеч по – уверени в живота си и в своя личен избор. Защото той никога не бе уверен в нищо, нито се опитваше да създаде измамна увереност за себе си у другите. Просто избираше какво да следва и защо и отказваше да върви по очертани линии. Без помен от тъга. Без грапавина, оставена от нечии нокти. Не позволяваше да бъде белязан, разтворен, запълнен от някого. Продължаваше да бъде една и съща сянка, дори и в най – мрачните моменти от съществуването си. И осъзнаваше своето приятно превъзходство. В състояние бе да скъси всяка дистанция. Не изпитваше нужда да се доказва и не търсеше нечие разбиране. Не обичаше одобрението. Ненавиждаше правилата. Боравеше с илюзията. Продаваше се така, както те искаха да го видят да се продава. Но не се боеше да бъде отхвърлен в мрачния ъгъл като нежелана, парцалена кукла защото знаеше добре, че дори и там, ще бъде способен да създаде свое собствено вълшебно царство. Неговият гений се криеше в това, че си бе самодостатъчен и не търсеше сигурност, дарена му от друго човешко същество. По този начин не оставаше опасно открит и тъгата, уязвимостта и болката, не можеха истински да обагрят душата му. Но твърде много хора не притежаваха неговата вулгарна гъвкавост и трудно съумяваха да я преглътнат. При него не съществуваха предпазливост, страх и неудобство, но това съвсем не говореше нито за невинност, нито за безгрижие, а за онова осъзнато превъзходство и себепознание, изградили се като част от личността след множество стъпки - множество различни посоки. Всички вече бяха напуснали. Бе сам. Телефонът му зазвъня. Очаквано. Спокойствието, по правило, особено в не добрите дни, не можеше да продължи дълго. Погледна косо към екрана. Видя името й, снимката й, необходимостта й. На нея отговаряше. Тя имаше нужда от това, хората винаги да отговарят, когато ги потърсеше. - Ядосан си, нали? Че не бях на концерта ти. Плътните му устните трепнаха в бледа усмивка. - Не съм мислил за теб. Наистина ли те нямаше? - Да се видим. - Зает съм. Александра въздъхна. - Имам нужда от теб. Лицето му остана безизразно за отлитащите секунди време, отчетени от телефона. - Дали? - веждите му трепнаха в израз на фин сарказъм – Лукас не можа ли да дойде и да те спаси както винаги, когато имаш потребност от един от двама ни? - Лукас се върна в Ню Йорк веднага след ревюто. Явно Гадриъл го е притиснал да присъства на семейната идилия. Знаеш че баща им ще се жени. - Значи съм само аз. Но ми липсва желание. - Никога ли не е променяш? Обидена му бе. А бе добра. С него. Макар да опитваше да изглежда друга. - Никога. - Получих цветята ти. Джулиън остави сивите си очи върху образа си в огледалото. Лицето му не обичаше емоциите така, както главата му. - Можеше да дойдеш. За първи път дефилирам за „Виктория Сикрет“. Знаеш че беше една от мечтите ми да мина по тази сцена. А не дойде. Никога не идваш, когато е важно. - Щеше да се тревожиш, ако бях дошъл. Затова не дойдох. Трябва да се научиш и знаеш кое е доброто за теб. Моето присъствие в твоите важни моменти не е едно от тези неща, които ще ти помогнат или които трябва да бъдат от значение за теб. Точно обратното е. Тя замълча. Никога не се отказваше да търси одобрението му, макар и понякога да опитваше да прикрие истинските си намерения, липсите си. - Познаваме се от деца. Приятели сме. Исках да ти дам урок, но явно не си го оценил. - Познаваш ме. Не оценявам такива неща. - Трудно е, когато не го приемаш лично. - Съжалявам. Оставям хората в свободата им. - Но аз не. Знам, че концертът в Париж бе важен за теб, както ревюто за мен, и съжалявам, че го пропуснах, но се надявах да разбереш, че твоето мислене не е едно от най – добрите в света. Постъпките също. Но хайде, нека да спрем да дъвчем темата и да отпразнуваме и твоята, и моята победа. Нима предпочиташ да идеш да пиеш с простолюдието вместо с мен? - Простолюдието е всичко, което имам. - Добре ли си? Звучиш като в едно от онези настроения след които има твои снимки из всеки таблоид по света. - Кога не съм бил? Освен това изглеждам добре на снимки. На всякакви снимки. - Това дори не е за коментар. Джулиън се усмихна. Александра също. Но тя въздъхна след минута и прочисти гърлото си така, както винаги правеше преди да му каже нещо абсолютно неналожително и безкрайно сантиментално. - Знаеш че в края на всичко, което започваме сме аз, ти и Лукас. Дори и когато .. Не продължи. Очите му се присвиха едва. - Искам да ти кажа, Д, можеш да ни кажеш всичко. На мен и Лукас. Ние ще разберем. - Нямам нужда от терапия. - Чух че вече ходиш на такава. - В този свят няма нищо свято.. - А той? - Затварям. - Той ти е баща. Хората не винаги са егоисти в делата си. - Не живееш мъдро. Звучиш наивно. Освен това твърдиш, че ме познаваш. Всички мои страховити черти на характера. Майка ми е била просто наивна художничка. От кого мислиш съм наследил всяко малко, подло звено, което съдържа душата ми? Нека ти кажа – не е дошло от нейната страна на семейството. Нуждата да бъда над, въпреки онези, които съм казвал, че ще поставя на първо място. Той е този, от който съм взел всичко. Хора като нас никога не стават самотни. Ние не се нуждаем от другите. Нито един от друг. Не знам защо, но понякога се вкопчваш в неща от миналото, които нямат смисъл за мен. Ще те хвана ако паднеш. Бъди сигурна. Но не съм някой, който ще държи ръката ти след това. Той също. Баща ми. Не е този тип човек. Така че нашето сближаване е като един айсберг да допре друг. - Всъщност.. той дойде на ревюто ми и остана след това. Сподели ми, че е искал да се свърже с теб, но ти не си му вдигнал телефона. Според мен се гордее, по свой начин. Не изглежда така сякаш отрича това, което си. - Сигурен съм, че е така. Не ровя по кофите, както се беше зарекал, че ще правя, ако последвам пътя, който той не беше избрал за мен. Навярно е изненадан. Че съм един от малкото хора, които не се нуждаят от важното му покровителство. Нека ти кажа, така и не дойде на нито един от концертите ми. Нито на първия, нито на този сега. И аз нямах надежда. Излязох пред деветдесет хиляди души без очакването за един. Благодарен съм му. Това че великият той се отказа от нищожния мен – изгради гръбнака ми. А сега, когато правя пари с нотите си, някак си счита, че е спортсменско да дойде и да потупа гърба ми. Мисли че има това право. Но аз не се нуждая от това. Неговата сила - бизнесът – в никакъв случай не е моя слабост. Успявам да продавам себе си и онова което мога. Но моята сила, музиката, думите, са негова невъзможност. Той никога не би успял там, където съм успял аз. Малко е странно да проявява гордост. Особено когато аз – не изпитвам нищо към неговите постижения. - Дори и да е така – той е твоя кръв и ти негова. - Не е сигурно. Александра се разсмя и изрече името му осъдително. - Джулиън! Отвратителен нахалник си. Наистина никога не се променяш. - Никога.. - Виж, важното е да продължиш да бъдеш поносим за себе си. Просто не искам да има нещо, което не съм ти казала от страх помежду ни да не възниква спор. - Зная. Бъди спокойна. Не се карам с хората, когато ми казват неща, с които не ми се занимава или не искам да чуя. Просто ги игнорирам. Но не се карам с тях. - Хей, умишлено си груб. Той се усмихна кратко. - Приключи ли? Разговорите с теб винаги се проточват. - Не смееш да ми затвориш, нали? - Ти не обичаш да ти затварят. Александра прехапа долната си устна и се усмихна, толкова, че той го долови, но отказа да го отбележи пред друг, освен пред една част от себе си. - Ще те чакам тази нощ. Нямаш причина да избягаш. - Винаги имам.. Затвори му. - ..причина. Чувстваше се могъща, когато затваряше първа. И той винаги й го позволяваше. Нещата, които я правеха да изглежда стабилна - бяха твърде малко. А когато той допускаше някой в живота си, отдаваше под наем всичко, което му биваше поискано. И не разсъждаваше над цената, с която се облагаше стореното. Нямаше пътища, които оставаха „затворени“. Не съществуваха ограничения, които можеха да обвият свободата му, за да я укротят и прекършат. Не се боеше от възможно самоунищожение. Всъщност го очакваше. Бе твърде добър за цялата тази душевна драма, която бе обхванала света. Но я разбираше. Превръщаше всичко в надпревара, в състезание, в реалност и вкусваше от момента, намиращ се в разперените му длани, отдавайки му се така сякаш представляваше единственото в съществуването му. Някои от хора, които бе срещнал по пътя, по който бе вървял, му бяха дали много от себе си и своята собствена философия, а други бяха взели, разделяйки се с него при следващата отбивка, но той наистина нямаше нищо против защото търсеше сред тях онзи, който да отнеме свободата му. Знаеше че за да постигне онова болезнено съвършенство, към което всеки един творец се стремеше и превръщаше в крах на дните си, първо трябваше да почувства в ръцете си всичко, което някога бе искал, да го подържи, привързвайки се към мекотата, топлината и усещането за него, да вдиша аромата му, да потопи душата си във вкуса му и да го пусне да си иде, за да почувства вътрешна празнота, способна да прекърши цялото му същество, осакатявайки таланта му завинаги. След подобно нещо имаше право на точно два непредсказуеми варианта. Можеше да седне сам срещу себе си, за да опише с точност каква е била тази емоция, разбила онова, което някога е бил. И нямаше да има съмнение. Щеше да създаде своя кристално чист шедьовър. Но можеше и да се провали в опита си да надмогне човешкото. В такъв случай от него нямаше да остане нищо повече от самота, безразличие и скръб. Щеше да изгуби способността си да вижда и създава по начин, който да му носи удовлетворение. Но въпреки това, когато бе попитан защо живее така сякаш знае датата на своята собствена смърт, единственото, което бе направил в отговор на този наивен въпрос, бе да се усмихне, защото добре разбираше че няма никакъв смисъл да се опитва да обясни причините на хора, които не знаят какво означава да бъдеш обречен на това да си различен и да следващ единствено пулсациите на своята собствена сетивност, дори когато те води към гибел. Саможивостта му напомняше за полета на орел, реещ се сред опасно заострени, скални върхове, които сякаш се протягаха за да го свалят в дълбините, но дори и когато изглеждаше така сякаш лети към слънцето, само за да унищожи крилете си, в дивия му, решен поглед не съществуваха състрадание към живота, съжаление за нещо, нерешителност към вече определеното. В гърдите си не носеше никакви морални напътствия, които да определят живота му. Не знаеше нищо за доброто и злото. Защото никога не ги бе виждал поотделно. Не знаеше кое бе грешка. Кое бе стъпка напред и стъпка в страни. Къде бе границата. Къде точно не биваше да стъпва, за да не разклаща основите, сривайки себе си и плътта под нозете си. В неговия свят всички тръгваха нанякъде.. А той изживяваше поредния ден, в който нямаше нужда от никого. Заваля сняг. Едър. Бял. Жив. Париж щеше да се събуди, в светлина, в бяла светлина.
×
×
  • Create New...