Jump to content

Kristina

Потребители
  • Content count

    171
  • Joined

  • Last visited

Community Reputation

25 тофу

1 Follower

About Kristina

  • Rank
    Млад господар
  • Birthday 06/08/1993

Contact Methods

  • Уебсайт
    http://night-creatures.darkbb.com/
  • Skype
    butterfly06691

Profile Information

  • Пол
    Female

Recent Profile Visitors

700 profile views
  1. Kristina

    iv

    Бонбен механизъм се задейства, някъде под нечии яке. Някъде в нечие сърце, това бе последната капка. Някъде - някой уби - някого, но не разбра и бързо отмина. Онзи, с бомбения механизъм в якето, днес почти се срина. Една нишка на един живот, днес безвъзвратно се скъса. Утрото няма да дойде за много, а за колко от нас ще го има?
  2. Kristina

    iii

    Виждам болка. Тя е в ириса, не е в отронената ти сълза. Остава там, навътре в окото. Не може да я отмие капчица вода. Нещо ми казваш, нареждаш, споделяш, а аз гробовно мълча. Ти знаеш ли за ужаса бездушен, който дебне в човешката душа. Тя безсмъртна е. И той със нея. Не се губи. Там стои. На мрака дълга епопея. Човешката душа е пълна с ужаси, уви. Но ти споделяш ли, споделяш. И истини споделяш, и лъжи. А в мен не трепва нищичко за тебе. Във мен отвътре нищо не гори.
  3. Kristina

    iii

    Денят е праволинеен. Тик -так. Ах, какво добро момиче. Преброй минутите, раздели ги на чувства, времето тече ли, тече.. Имаш толкова много малки диаманти в скута. Тик-Така. Броиш ли, броиш.. Нощ и ден. Какво добро момиче. Работата за днес, не ще се вмести в утре. Тик -так. Тази плаче, онзи също. Дай им диамант, остави да го гледат. Тик -так. Каква добро момиче. Не оставяй нищо за себе си.
  4. Kristina

    iii

    Руша се във въздуха. Засипвам всичко. Ти заспиваш някъде там. Аз повръщам чувство. И пускам водата. Гледам го как потъва. В три през ноща. Някой ми говори. Виждам усмивки. Гнусно е. Полепва по мен. Лъжите са винаги такива. Лепнещи. Като теб. Някой ме докосва. Повръщам чувство. Гледам го как потъва в сифона на банята. Вече е пет, а ти спиш, някъде там, където няма мръсни пръсти. Слънцето изгрява. Повръщам чувство. То просто изпълзява, удря пода и изчезва. Броя секундите. В девет сутринта.
  5. Kristina

    iii

    Не идвай тук - буря е. Студено е до там, че кожата синее. И ронят се отгоре леднни късове. И сякаш нищо тук отдавна не вирее. А аз съм в центъра на този мраз. Така ме е обхванал - дълбоко вцепенение. И вече не дочувам твоя глас - с теб говори призрак, мое отражение. Не идвай тук - че шумно е. Не мога да те чуя, а това във мене всичко предизвиква. Но после някак стихва - в снега изгубвам те, тишината вътре в мен сред шума -стена изниква. Поданник съм ням на режещ звук. Ледът дълбае, ледена усмивка. Не идвай тук - че страшно е. Някъде навътре, някъде дълбоко - в мен се води битка.
  6. Kristina

    iii

    Днес прекърших някого защото някого прекърши мен. Но не изпитах онова, което някога би изпитал някой като мен. Не трепнах и не почувствах болка, вина не срещнах, нямаше я в мен. Днес прекърших безразлично някого - защото някой бе прекършил мен. Усещам рози дето вехнат, някъде далече там. Змии обивам върху свойте китки - не ще бъда вече сам. Деградирам и разбирам, колко точно ти ми взе. И как със същите очи, с които имах аз към някой вчера, гледал си ме - с поглед на убиец, гледащ жертва, знаеща,че ще умре. Давя се в растежа си порочен, всяка кост се чупи, Всеки ъгъл се руши. Студ е там, повдигащо леплив. Там никой, никой не е жив. Не усетих точно, докато повръщах чувства, кога чудовище от гнилоч сътворих. Но не искам никога да го напускам, щом образа му с моя припокрих.
  7. Kristina

    iii

    Никога не се променяш ти. Все такъв си – плаче ти се, а се смееш. Полагаш опрощаващо ръка и продължаваш във смиреност, кротко да живееш. А аз във огън цял живот горя. Във непримиримост съм - събирам всичките пороци. И тайно ненавиждам в тебе онова, което прави те такъв, какъвто си – добрякът просяк. И завиждам аз – на теб и твойта простота. Как лековато сълзи триеш, а се смееш. Да докосна аз подобна висота, в плът на Дявол съм, не мога, и не смея. Затова до мен все още те държа. В доброта ти - глава полагам. Прощаваш ми, прощавам ти, нали така? Добро във зло, поклон пред вечното разпятие.
  8. Kristina

    iii

    Аз и ти - един ден ще се събудим. Не ще бъдем вече на двадесет и една. Ще бъдем по – стари, по – мъдри, светът ще е шарил по наш'те лица. В прозорци през завеси ще се взрем, за да си спомним всичко, което някога сме търсили, оставили. И нещо в нас ще затупти, ще зареве, нещо отдавна, потулено, забравено. Ще си спомним онова, което сме били, онова, което сме опитвали, направили. Ще си спомним как сме били двама – само аз и ти. Как от гордост всичко сме забравили. Как сме тръгнали, обърнали сме гръб. Как последвали сме чуждите пътеки. Как сме съжалявали дълбоко всеки път, в който срещали сме новини - един за друг - от всеки. И ще сведем поглед в този ден, тихо ще въздъхнем, не ще смеем да заплачем. Ще тръгна аз – в безизразност – смирен. За тебе знай – все още вътре – в мене – всичко – обич – плаче.
  9. Това е първа книга. Иначе съм я писала много малка, докато това е от погледа на по - голямото ми Аз.
  10. i. „ Хората бягат..“ Някой му каза. „ Бягат, за да отслабнат. Бягат, за да забравят. Бягат, за да продължат да живеят защото ако само за миг си позволят да спрат и посрещнат вятъра, който са предизвикали с отчаяното си тичане, не биха оцелели.“ Погледна в огледалото пред себе си и се усмихна защото реши, че изглежда поразително мъртъв, а това го развесели така, както го развеселяваха и печалните лица на клоуните с балони в ръце, застаряващи в цирк „Отчаяние“. Всичко бе в постоянно движение. Сякаш нищо никога не можеше да спре. Освен него. Защото се чувстваше твърде тежък. Върху този стол, в тази стая. Но никой от хората, които се въртяха около него, никой, дори само един, не бе способен да прозре това негово интересно, но обезпокоително състояние. Всички те бяха твърде заети да разговарят помежду си, да се поздравяват за успеха, да поздравяват и него, да опразват съблекалнята му. За да остане накрая сам. С усмивката си. С цялата пареща възможност, която светът можеше да предложи на човешко същество привилегировано толкова, колкото привилегирован бе той. Издиша дима от цигарата си, догаряща бавно между неподвижните му пръсти, и проследи, със странна обсебеност, начинът, по който гъстата, отровна пелена потъваше в повърхността от стъкло, отразяваща образа му. Щеше да ги види на така очакваното от тях афтърпарти, където тревата, наркотиците, алкохолът и сексът щяха да запълнят вечерта и часовникът щеше да завърти стрелките си, за да го върне на краката му следващата сутрин. Временно кисел. Достатъчно разпокъсан. И създаващ. Песен много по- добра от предишната. Главоболието помагаше. Без него никога нищо нямаше да е същото. То бе любимото му безобразно пулсиране, започващо като шепот, свършващо, като разбиващ се срещу стените на мозъка му, вик. И винаги си го биваше. Никога не го разочароваше. Особено в късните, мрачни следобеди. Когато бе най – силно. Тишината бе като барут. Взривоопасна. Твърде страшна. Пораждаше у него идеи и представи. Но всичко можеше да върви по дяволите – неудобствата бяха шедьоври. Онези, които не го познаваха, казваха за него, че не е нищо повече от един разсеян, егоцентричен типаж, изгубил разум - ненавременно - заради надареността си да създава музика, способна да принуди човешката душа да се влюби и разпадне, разбрала смисъла на своето собствено пагубно съществуване. Но те винаги грешаха, заговореха ли за него, особено, когато достигаха до извода, че талантът му идва от неговата непорочна чувствителност. Именно затова той обичаше да се среща с тях. Да ги открива и да развенчава представите им, да поглъща и омагьосва душите им, за да подкосява и отнема краката им, за да изпитва тяхната истинска, неподправена болка, за да я чувства чрез тях, но по – силно от всеки друг, който някога са срещали или им предстоеше да срещнат. Неговата хамелеонова душа струваше всичко на всеки, който не притежаваше и не познаваше свободата на открития хоризонт, изгарящ пред погледа на човек, роден за да умре, а не за да живее в греха и падението на едно различно, истинско, осакатено, увековечено – изкуство. Сърцето му бе непостоянно, изменчиво и дръзко. Смилаше лесно онова, което бе способно да съкруши хора, далеч по – уверени в живота си и в своя личен избор. Защото той никога не бе уверен в нищо, нито се опитваше да създаде измамна увереност за себе си у другите. Просто избираше какво да следва и защо и отказваше да върви по очертани линии. Без помен от тъга. Без грапавина, оставена от нечии нокти. Не позволяваше да бъде белязан, разтворен, запълнен от някого. Продължаваше да бъде една и съща сянка, дори и в най – мрачните моменти от съществуването си. И осъзнаваше своето приятно превъзходство. В състояние бе да скъси всяка дистанция. Не изпитваше нужда да се доказва и не търсеше нечие разбиране. Не обичаше одобрението. Ненавиждаше правилата. Боравеше с илюзията. Продаваше се така, както те искаха да го видят да се продава. Но не се боеше да бъде отхвърлен в мрачния ъгъл като нежелана, парцалена кукла защото знаеше добре, че дори и там, ще бъде способен да създаде свое собствено вълшебно царство. Неговият гений се криеше в това, че си бе самодостатъчен и не търсеше сигурност, дарена му от друго човешко същество. По този начин не оставаше опасно открит и тъгата, уязвимостта и болката, не можеха истински да обагрят душата му. Но твърде много хора не притежаваха неговата вулгарна гъвкавост и трудно съумяваха да я преглътнат. При него не съществуваха предпазливост, страх и неудобство, но това съвсем не говореше нито за невинност, нито за безгрижие, а за онова осъзнато превъзходство и себепознание, изградили се като част от личността след множество стъпки - множество различни посоки. Всички вече бяха напуснали. Бе сам. Телефонът му зазвъня. Очаквано. Спокойствието, по правило, особено в не добрите дни, не можеше да продължи дълго. Погледна косо към екрана. Видя името й, снимката й, необходимостта й. На нея отговаряше. Тя имаше нужда от това, хората винаги да отговарят, когато ги потърсеше. - Ядосан си, нали? Че не бях на концерта ти. Плътните му устните трепнаха в бледа усмивка. - Не съм мислил за теб. Наистина ли те нямаше? - Да се видим. - Зает съм. Александра въздъхна. - Имам нужда от теб. Лицето му остана безизразно за отлитащите секунди време, отчетени от телефона. - Дали? - веждите му трепнаха в израз на фин сарказъм – Лукас не можа ли да дойде и да те спаси както винаги, когато имаш потребност от един от двама ни? - Лукас се върна в Ню Йорк веднага след ревюто. Явно Гадриъл го е притиснал да присъства на семейната идилия. Знаеш че баща им ще се жени. - Значи съм само аз. Но ми липсва желание. - Никога ли не е променяш? Обидена му бе. А бе добра. С него. Макар да опитваше да изглежда друга. - Никога. - Получих цветята ти. Джулиън остави сивите си очи върху образа си в огледалото. Лицето му не обичаше емоциите така, както главата му. - Можеше да дойдеш. За първи път дефилирам за „Виктория Сикрет“. Знаеш че беше една от мечтите ми да мина по тази сцена. А не дойде. Никога не идваш, когато е важно. - Щеше да се тревожиш, ако бях дошъл. Затова не дойдох. Трябва да се научиш и знаеш кое е доброто за теб. Моето присъствие в твоите важни моменти не е едно от тези неща, които ще ти помогнат или които трябва да бъдат от значение за теб. Точно обратното е. Тя замълча. Никога не се отказваше да търси одобрението му, макар и понякога да опитваше да прикрие истинските си намерения, липсите си. - Познаваме се от деца. Приятели сме. Исках да ти дам урок, но явно не си го оценил. - Познаваш ме. Не оценявам такива неща. - Трудно е, когато не го приемаш лично. - Съжалявам. Оставям хората в свободата им. - Но аз не. Знам, че концертът в Париж бе важен за теб, както ревюто за мен, и съжалявам, че го пропуснах, но се надявах да разбереш, че твоето мислене не е едно от най – добрите в света. Постъпките също. Но хайде, нека да спрем да дъвчем темата и да отпразнуваме и твоята, и моята победа. Нима предпочиташ да идеш да пиеш с простолюдието вместо с мен? - Простолюдието е всичко, което имам. - Добре ли си? Звучиш като в едно от онези настроения след които има твои снимки из всеки таблоид по света. - Кога не съм бил? Освен това изглеждам добре на снимки. На всякакви снимки. - Това дори не е за коментар. Джулиън се усмихна. Александра също. Но тя въздъхна след минута и прочисти гърлото си така, както винаги правеше преди да му каже нещо абсолютно неналожително и безкрайно сантиментално. - Знаеш че в края на всичко, което започваме сме аз, ти и Лукас. Дори и когато .. Не продължи. Очите му се присвиха едва. - Искам да ти кажа, Д, можеш да ни кажеш всичко. На мен и Лукас. Ние ще разберем. - Нямам нужда от терапия. - Чух че вече ходиш на такава. - Трябва да не превъртя. - А той? - Затварям. - Той ти е баща. Хората не винаги са егоисти в делата си. - Не живееш мъдро. Звучиш наивно. Освен това твърдиш, че ме познаваш. Всички мои страховити черти на характера. Майка ми е била просто наивна художничка. От кого мислиш съм наследил всяко малко, подло звено, което съдържа душата ми? Нека ти кажа – не е дошло от нейната страна на семейството. Нуждата да бъда над, въпреки онези, които съм казвал, че ще поставя на първо място. Той е този, от който съм взел всичко. Хора като нас никога не стават самотни. Ние не се нуждаем от другите. Нито един от друг. Не знам защо, но понякога се вкопчваш в неща от миналото, които нямат смисъл за мен. Ще те хвана ако паднеш. Бъди сигурна. Но не съм някой, който ще държи ръката ти след това. Той също. Баща ми. Не е този тип човек. Така че нашето сближаване е като един айсберг да допре друг. - Всъщност.. той дойде на ревюто ми и остана след това. Сподели ми, че е искал да се свърже с теб, но ти не си му вдигнал телефона. Според мен се гордее, по свой начин. Не изглежда така сякаш отрича това, което си. - Сигурен съм, че е така. Не ровя по кофите, както се беше зарекал, че ще правя, ако последвам пътя, който той не беше избрал за мен. Навярно е изненадан. Че съм един от малкото хора, които не се нуждаят от важното му покровителство. Нека ти кажа, така и не дойде на нито един от концертите ми. Нито на първия, нито на този сега. И аз нямах надежда. Излязох пред деветдесет хиляди души без очакването за един. Благодарен съм му. Това че великият той се отказа от нищожния мен – изгради гръбнака ми. А сега, когато правя пари с нотите си, някак си счита, че е спортсменско да дойде и да потупа гърба ми. Мисли че има това право. Но аз не се нуждая от това. Неговата сила - бизнесът – в никакъв случай не е моя слабост. Успявам да продавам себе си и онова което мога. Но моята сила, музиката, думите, са негова невъзможност. Той никога не би успял там, където съм успял аз. Малко е странно да проявява гордост. Особено когато аз – не изпитвам нищо към неговите постижения. - Дори и да е така – той е твоя кръв и ти негова. - Не е сигурно. Александра се разсмя и изрече името му осъдително. - Джулиън! Отвратителен нахалник си. Наистина никога не се променяш. - Никога.. - Виж, важното е да продължиш да бъдеш поносим за себе си. Просто не искам да има нещо, което не съм ти казала от страх помежду ни да не възниква спор. - Зная. Бъди спокойна. Не се карам с хората, когато ми казват неща, с които не ми се занимава или не искам да чуя. Просто ги игнорирам. Но не се карам с тях. - Хей, умишлено си груб. Той се усмихна кратко. - Приключи ли? Разговорите с теб винаги се проточват. - Не смееш да ми затвориш, нали? - Ти не обичаш да ти затварят. Александра прехапа долната си устна и се усмихна, толкова, че той го долови, но отказа да го отбележи пред друг, освен пред една част от себе си. - Ще те чакам тази нощ. Нямаш причина да избягаш. - Винаги имам.. Затвори му. - ..причина. Чувстваше се могъща, когато затваряше първа. И той винаги й го позволяваше. Нещата, които я правеха да изглежда стабилна - бяха твърде малко. А когато той допускаше някой в живота си, отдаваше под наем всичко, което му биваше поискано. И не разсъждаваше над цената, с която се облагаше стореното. Нямаше пътища, които оставаха „затворени“. Не съществуваха ограничения, които можеха да обвият свободата му, за да я укротят и прекършат. Не се боеше от възможно самоунищожение. Всъщност го очакваше. Бе твърде добър за цялата тази душевна драма, която бе обхванала света. Но я разбираше. Превръщаше всичко в надпревара, в състезание, в реалност и вкусваше от момента, намиращ се в разперените му длани, отдавайки му се така сякаш представляваше единственото в съществуването му. Някои от хора, които бе срещнал по пътя, по който бе вървял, му бяха дали много от себе си и своята собствена философия, а други бяха взели, разделяйки се с него при следващата отбивка, но той наистина нямаше нищо против защото търсеше сред тях онзи, който да отнеме свободата му. Знаеше че за да постигне онова болезнено съвършенство, към което всеки един творец се стремеше и превръщаше в крах на дните си, първо трябваше да почувства в ръцете си всичко, което някога бе искал, да го подържи, привързвайки се към мекотата, топлината и усещането за него, да вдиша аромата му, да потопи душата си във вкуса му и да го пусне да си иде, за да почувства вътрешна празнота, способна да прекърши цялото му същество, осакатявайки таланта му завинаги. След подобно нещо имаше право на точно два непредсказуеми варианта. Можеше да седне сам срещу себе си, за да опише с точност каква е била тази емоция, разбила онова, което някога е бил. И нямаше да има съмнение. Щеше да създаде своя кристално чист шедьовър. Но можеше и да се провали в опита си да надмогне човешкото. В такъв случай от него нямаше да остане нищо повече от самота, безразличие и скръб. Щеше да изгуби способността си да вижда и създава по начин, който да му носи удовлетворение. Но въпреки това, когато бе попитан защо живее така сякаш знае датата на своята собствена смърт, единственото, което бе направил в отговор на този наивен въпрос, бе да се усмихне, защото добре разбираше че няма никакъв смисъл да се опитва да обясни причините на хора, които не знаят какво означава да бъдеш обречен на това да си различен и да следващ единствено пулсациите на своята собствена сетивност, дори когато те води към гибел. Саможивостта му напомняше за полета на орел, реещ се сред опасно заострени, скални върхове, които сякаш се протягаха за да го свалят в дълбините, но дори и когато изглеждаше така сякаш лети към слънцето, само за да унищожи крилете си, в дивия му, решен поглед не съществуваха състрадание към живота, съжаление за нещо, нерешителност към вече определеното. В гърдите си не носеше никакви морални напътствия, които да определят живота му. Не знаеше нищо за доброто и злото. Защото никога не ги бе виждал поотделно. Не знаеше кое бе грешка. Кое бе стъпка напред и стъпка в страни. Къде бе границата. Къде точно не биваше да стъпва, за да не разклаща основите, сривайки себе си и плътта под нозете си. В неговия свят всички тръгваха нанякъде.. А той изживяваше поредния ден, в който нямаше нужда от никого. Заваля сняг. Едър. Бял. Жив. Париж щеше да се събуди, в светлина, в бяла светлина.
  11. Писах тази история, когато бях дете. След това започнах да я пиша още веднъж, когато пораснах защото имах нужда от нея. Надявам се да ви допадне този нов, по - различен поглед. Ако ли - не, така е било писано. Книгата има три части. Врагът пред мен. Врагът зад мен. Врагът до мен. Скъпи лист хартия.. трябва да ти кажа.. Светът е жестоко място. Аз отговарям за това, разбира се. През по - голямата част от времето си. Казвам се Куросаги Дайсуке.. Да, знам. Баща ми е изчерпал имената след първия си син. Досещаш се - не съм аз. От мен се очаква да си седя тук. Да бъда послушен. Защото съм привилегирован. Но аз не съм. Послушен, имам предвид. Иначе СЪМ привилегирован. И то много ...
  12. Kristina

    ii

    Аз искам да поема още. На плещи света да сложа. Аз искам докато го правя - поне стотина, учтиво своя крак да ми подложат. Аз искам океана да се вдигне и цяла със вода да ме залее. И всеки вулкан отведнъж да изригне. За огън и жупел се моля. Аз искам онези, които обичам в лицето ми - отново да плюят. Аз искам да мина през всичко. Аз искам и каквото не мога. Аз искам нови да дойдат. И да им повярвам. А те да ме препънат. Аз искам от всичко по много - за да го поема, за да се върна. И ще мина през всичко, повярвай. Не ще ме спрат ни сняг, ни вихрушка. Нека само в края ме чака - човек способен да чувства.
  13. Kristina

    ii

    На сестра ми. Очаквах аз - деня да се родиш. Представях си те - милион пъти. Какво е с някой друг да поделиш - играчките, вниманието, дома си. Мислех си :" Ето, ще си остана аз сама, а ти всичко дето имам ще ми вземеш." И надникваше във мене и страха, че даже и мама и тати ще отнемеш. И си казвах : " Какво ли е това? Човече във коремчето на мама има! И защо решила е това! Добре ни беше само трима!" Сърдех се. И тихичко стоях. "Нима трябва да му дам най - любимата си кукла?" "И защо от горе изпратиха го точно те при нас - не можеше ли на съседите да е покупка?" Но тайно любопитството растеше. В коремчето подритваше щастливо! Ти беше част от приказка и аз те чаках, макар и мъничко унило. Мислих си какво ли ще е то? Твоето лице, очи, усмивка. И не разбирах много каквото и да било. Очаквах притаена, да те зърна - бързо ти обикнах. И досега със теб аз деля - любимите си кукли. Освен това деля плача. И болката, която ни пропуква. Деля страха. Деля смеха и себе си деля поравно. А ти ме учиш - да бъда по - добра. Мама и тати са избрали вярно.
  14. Kristina

    ii

    Прошка. Прошката е нещо странно даваш ли я бързо - сила няма. Но забавиш ли се, пропуснеш ли мига, ненужна, недочакана остава. А аз да давам прошка никак не умея, по -добър съм в роля на виновник. Да обличам в бяло най - умея - онези, прегрешилите съдбовно. И си помислям първо - как ли те ужасно страдат? Да направят с мен такава грешка, но не съм мълчал и аз тогава - та нали устата ми е,казват, пълна със насмешка! И откривам в себе си вини огромни. И съвестта ми като бесен пес ме погва. И решавам с доблест да се пробвам, да поискам прошка, а каквото ще да става! И какво си мислите се случва? Човек съм аз дет нивга не прощава! Затова обръщам всяка случка, за да може на мен да се прощава.
×